Защо?! (The consequences of "oops, i did it again")

Сигурно знаехте, че щом съм при Мишето:
1-во: няма да пиша в блога си, докато не се прибера;
2-ро: ще направим някоя великанска простотия;
3-то: аз ще я опиша именно тук.

Ами, не сте се лъгали...Та, ето ме сега, в уютната ми софийска стаичка, готова да ви кажа какво се случи този път. Както писах в предишния пост, ние бяхме канени на рожден ден на обща приятелка. И...оплескахме всичко. Ала бедата започна още от преди да сме пристъпили прага на вратата на апартамента. Започна с едни дънки...
Мишето (за НЕизненада на всички) беше нахлузила пола и чорапогащник, съчетано с ботуши на ТОКЧЕТА (токчетата са важен момент в разказа!).
Нейната грешка:Не дочака пилето, което готвеше майка й и хапна набързо един сандвич. 
Моето спасение:Докато Мишето се къпеше, храната вече беше готова (това час след нейния сандвич) и аз ядох. Фактически преди самия купон.

...И, разбира се, майка й беше на ръба, така че аз дадох идеята да обуе едни дънки...колкото за заблуда на противника. Свали ги във фризьорския салон, където също бяхме под прикритите.
Нейната грешка:Позволи на фризьорката да вплете три скъпи фиби в плитката й. Та, да-не само, че ги изгуби, ами и ги намериха счупени...
Моята грешка:Накарах фризьорката да ми измие косата и излязох навън с топло теме. (Какво?!, и мойто е важно-изстива се лесно!)


Всичко в рамките на нормалното, до момента, в който си наливаме първата чаша. Ако ви интересува-алкохолът беше водка. А ние по принцип си имаме неразбирателство с водката (все пак на един такъв наш коктейл е кръстен блогът ми!)...честно казано аз дописвам тази публикация, а вчера паметта ми беше по-прясна. Май наистина е вярно, че тези защитни механизми за забравяне действат...
Та, ще бъда по-кратка, понеже не си и спомням толкова. А Мишето пък още повече.
Нека само се пренеса в повратния момент. ..

Всички сме около масата, току-що е пристигнал Ицо (гаджето на Мишето) с другия-Ичи. Но те са брутално изгонени на терасата от мен. А ние крещим над музиката (която се сещате е чалга) "Чичковите червенотиквеничковчета" и "Шестстотин шейсет и шест шишета се сушат на шестстотин шейсет и шест шосета". И се хилим, защото изобщо не можем да го докараме...дори и близо. Носят някакво наргиле и запалват сиви въглени, а аз чета опаковката на английски и им превеждам, а те ми се смеят. И защо? Защото разбирам езика. ...докъде я докара тази държава...


Аз и още пет-шест човека сме в хола (фактически там, където е центъра на купона). 
Музиката е сменена на theVoice или беше City и аз танцувам. А те ме снимат. Изведнъж майката на Габи (рожденичката) ме привиква в коридора. Мисля си, че съм сгазила лука, но тя ми задава странен въпрос:


"Мишето напивала ли се е преди така?"
-Как???
"Като сега?"
-Ама тя къде е?!
"В спалнята. И не е добре."


Всичко ми се върти, но се държа. Запомнете!: Ако сте решили да пиете (първо съм задължена да кажа, че е много вредно!), първо яжте! Защото аз и Мишката бяхме изпили еднакво количество алкохол, но нея я хвана по-бързо и по-брутално.
На спалнята върху белия чаршаф седи най-добрата ми приятелка с глава, подпряна на раменете на Ицо и едвам гледа. Лицето й е призрачно бяло. Обзема ме паника. Едвам намирам краката си да седна до нея на леглото. Тя повръща всичко-кебапчето и половина и снежанката, които изяде на купона. И не говори. Само от време на време мънка по едно "Съжалявам". Майката на Габи иска да закара Мишето в болницата. Но майките винаги прекаляват. Няма й  нищо, тя ще се оправи. ДОБРЕ Е!!! 
Някой предлага да й дадат айрян. Пие го през сламка и го повръща на чаршафа. Намокрям лицето й след като й помагам да се изтрие. Слагаме я да полегне. За момент стаята утихва, само аз, тя и Ицо сме. Аз лягам зад нея и се свивам на кълбо както когато спим. И започвам да плача. Сълзите ми мокрят блузата й. Спиралата, която си сложихме в тоалетната се разтича по бузите ми. Леглото е мокро и се сгушвам на дивана. 
Изведнъж влиза майка Й! Не знам как се озовах  на леглото. Леля Светла ми казва:
"Ради, как можахте, лельо? Аз ви имах доверие, а вие какво направихте..." Моментално ме обзема гняв към майката на Габито. Защо й трябваше да се обажда??? 
Мишето се стряска от гласа на майка си и се изправя. Всички почват да се суетят около нея, да я обличат, мият. Аз съм изпратена да потърся чантата, якето и обувките й. Влизам в хола и питам за чанта с капси. Там купонът продължава. На никой не му пука какво се е случило оттатък. А мен всичко това ме върна на земята. Мишето не може да ходи на токчета в това състояние, затова съм пратена да донеса моите бежови кубинки. Налага ми се да обуя ботуши с токчета за първи път в живота и...не се справям особено добре като се има фактът, че не съм особено трезва. Озоваваме се на задната седалка в колата на майката на Мишето и аз шепна в ухото на приятелката си, че всичко е наред и само не трябва да заспива. Времето минава много бързо и вече сме в нашата стая (както я наричаме, а всъщност е холът с разпънатия диван, на който спим). Мишето си облича пижамата. Вече изглежда много по-добре, движи се, говори. Майка й се шегува, казва й: "Искаш ли малко водка, уиски? Брат ти поне като беше в това състояние ръсеше смешки, та се насмяхме на глупости. И какво, утре ще ходите ли на излет на свети Атанас?" А Мишето отвръща: "Да бе, да ходят където щат!"
Аз преминавам кухнята с наведена глава. Казвам "Добър вечер" и "Лека нощ" на баща й, който е на дивана. Чувствам се ужасно. Сякаш алкохолът ме разяжда отвътре и думите на майка й ми пищят в ушите:"Ради, как можахте, лельо?...Взе ли й дънките?"И спим. В седем часът Мишето ме разбужда с въпроса: "Какво правихме снощи?"
.....................................................................................................................................................
Смеем се на глупостите, които са ставали. Мишето намира за изключително забавно, че съм танцувала смешно, а другите са ме снимали. Поне тя не се изложи публично...
Сутринта е тежка и за двете ни, но се държим.През повечето време аз съм в банята, а тя-над мивката...заспиваме на дивана в хола, на топло и уютно под мекичкото одеялце.
Не,определено е спомен, макар и мъглив. Пак е незабравима случка (колкото си спомняме от нея)! Пак ще се разказва из кръга ни от близки приятели. Разбира се, има и много смешна страна на цялата история...Както някой беше казал, поуката е, че Никога не е късно да се изложиш.

шматки^^

И също така- Не правете това у дома. Или у който и да е било дом! Е, може да пробвате ако искате забавни спомени, но не прекалявайте (това също съм задължена да го кажа, не знам кой може да чете...е, аз си прекарах СТРА-ХОТ-НО като изключим малкия инцидент, но кой не е бил млад и глупав? Ние двете със сигурност сме и двете изброени!)

Планове и настоящи happening-и

Tова е ГМО снимката, която ми направи Кики, реших, че ще забавно да ви я покажа ;p

БНТ ме преследва! Кълна се! Първо ужасното интервю, а сега и това....Повече няма да си уговарям среща пред НДК-то, заради риск от преследващи журналисти! Като днес...къде ни изнамериха да ни питат какво културно срелище желаем. Откъде да знам?! В крайна сметка казах, че не искам нищо и ги помолих да не ме излъчват...Много съм зле...Ама и те как шашкат хората с тея въпроси...
Както и да е...moving on... Вече два часа се мъча над домашното си с фразеологични глаголи за  курса утре. За първи път да се ядосам на тея англичани за смотаните изрази, които са ги родили болните им мозъци!...
А, и да-с Мишето помиришем ли свободни дни-веднага правим планове да се срещнем. Този път ето какво измъдрихме:
1.Четвъртък вечерта пътувам за Етрополе
2.Петък ходим на училище (хаха-да, Правец нямат ваканция), където ще си видя стария клас и учители
3.Събота сутринта ще посетим фитнеса и съответно джакузито, където ходих с мама.
4.Събота вечерта сме на рожден ден (на който респективно ще присъстват някои герои от Нова година)
5.Неделя сутринта сме на поход, който аз описах като: "Пет часа изкачване, само за да се натъпчеш с кебапчета и да слизаш още пет часа." Но...Se la Vi (нямам представа дали се пише така, но не съм учила френски, а и ме мързи да проверя, за да се правя на умна. За тези като мен, които си нямат понятие-значи "Такъв е животът". BTW филма с това име е много як! Отпеснах се, но ми прощавате, нали?)

Свещи (още и още)

                                            Трета глава – МАРИНА

Дъхът на Клеър секна, щом чу настойчивото тропане по дървената порта. Погледна към бебето с тревога и стисна здраво дръжката на зацапаната с кал лопата, с която беше копала гроб за дъщеря си.

-Кой е?-попита с треперещ глас. Думите увиснаха във въздуха. Тропането се усили. Жената се приближи до вратата и постави коравата си ръка  на дръжката. И отвори.

-Клеър Шей?-на прага стоеше нискък едър мъж с прошарена коса и дълга, бяла брада. Носеше вързоп на гърба си, като някой скитник, и дишаше тежко. – Детето.-пауза. Задъхване.- Хайде бързо, вземайте детето!-Пухтене.-Вземахйте я, ви казвам! Веднага трябва да я махнем оттук!

Той избута грубо изумената страрица, и нахлу без никакво обяснение в задушната стая. Извади бяла копринена кърпичка от кафявото си елече и попи малките капки пот по челото си. После вдигна Марина на ръце и отдели секунда да погледне в ангелското й личице. Изведнъж, извика от болка и остави детето на масата. Започна да духа по ръцете си, сякаш ги беше опарил. Погледът му се фокусира на металния кръст, който новороденото носеше на вратлето си.

-Така. Казвай кой си и какво правиш тук веднага, или кълна се, ще използвам лопатата!-кресна несигурно Клеър Шей. Мъжът я стрелна с бърз поглед, но той се отмести към металния връх на „оръжието”. Разбра, че няма как да излезе на глава с жената.

-Само спокойно! Не се нуждаем и от инциденти…само това липсва!-малките капчици пот отново избиха по притесненото му чело.-Аз съм пратеник на Великата Банши, името ми е Балтазар Хой. Трябва да отведем детето от…тук. От тази земя, от тази епоха! Чуйте  ме, много е важно да я махнем колкото се може по-далече от другото дете. Нямате си на представа колко опасно ще е да растат заедно! Затова жребият отреди това дете да се махне.

-Това дете се казва Марина!

-Трябва да сме много бързи и тихи, защото според някои от клана момичето не трябва да живее. Разбирате ли ме? Хайде разкарайте тази лопата вече! –Клеър гледаше вцепенена ниския мъж. Трябваше й секунда да проясни главата си и малко повече да му повярва. Той или беше луд, или беше прав и наистина се намираха в опастност, но тя не искаше да рискува. С новороденото на ръце, старата жена и притеснения леприкон, тичаха колкото се може по-далеч от гората и селото.

Ранното утро ухаеше на мокра пръст и вятър. Клеър Шей усещаше повеят на сутрешния бриз по меката кожа на лицето си. Когато малки капчици дъжд заптръскаха по косата й, инстинктивно притисна внучката си към себе си. Красивото бебенце спеше въпреки всичко случило се. Малката Марина не разбираше, че майка й е мъртва, че скоро няма да получи храна, че отива на непознато място и в  непознато време. Как би могла Клеър да й спести всички тези съкрушителни истини? Лесно. Малката не трябва да разбира за нищо от това. Да я опази далеч от тези мистерии ще бъде мисията в живота на старата ирландка.

Балтазар крачеше запъхтяно нагоре по стръмния склон и отвреме навреме се обръщаше видимо обезпокоен. Хвърляше бърз поглед към бебето, и се оглеждаше за нещо невидимо. Стигнаха върха на хълма точно на изгрев слънце. Леприконът очерта кръг с петата на обувката си и подкани жената да влезе вътре с бебето на ръце.Сложи белия вързоп в свободната й ръка, и протегна своите подпухнали длани към руменеещото небе. Водните капки се разпръсваха извън  кръга. Дългата червеникавокафява коса на Клеър Шей вече не се вееше от прохладния бриз. Сякаш някой притискаше главата й към пухена възглавница, мислите й отлетяха . Докато леприконът до нея напяваше някакво древно горско заклинание, Клеър видя лицето на дъщеря си. Лидия бавно влезе в кръга, косата й се развяваше от невидим ураган. Приближи се, усмихвайки се, и целуна червеникавата главичка на бебето си. След това погали луничавата кожа по бузата на майка си, и изчезна. Когато малките човечета започнаха да блъскат по стените на очертания кръг, тримата пътници вече се рееха из времето. Леприконът уплашено шепнеше заклинанието си, а старицата бе в транс. И пътуваха. Скоро другите феи изчезнаха, поляната на върха на хълма се променяше скорострелно и щом минаха достатъчно години, Балтазар реши да се издигне нагоре и да разгледа света. Земята бе като малка карта под краката им, но от него зависеше къде ще спрат. Той винаги бе искал да пътува, да открие нови светове. Търсеше цивилизация, но не и прекалено развита промишленост. Тогава се сети за заръките на Великата Банши: „Балтазар, вземи детето и заминете далеч. Пътувайте хилядолетие и стигнете земя, където цивилизацията е прогонила тези като нас. Там ще  бъдете в безопасност. Грижи се за момичето и когато стане в подходяща възраст да се защитава сама, върни я в Ирландия. Силите, които ти давам, ще ти служат добре в което и време да се озовете…И не забравяй думата си!”

Леприконът затвори очи и завъртя въздушното торнадо над държавите. Спусна се когато усети, че страната под петите му излъчва безопасност. В мига, в който петите на скитниците докоснаха земята, малката Марина отвори прекрасните си очи. Това беше  мястото и времето, в което й бе писано да живее. София, България, 1994 година.

Понеделник

Днес е "Хари Потър" ден. След като  мама ме изгони от моята стая, за да спи на моето легло, аз окупирах хола. Сплетох си плитки и изяждайки всичките си бисквити "Житен дар с мляко", гледах (или все още гледам) "Хари Потър и Нечистокръвния принц". HBO. Всъщност за мен тази серия е последната, която ме кефи. Първо, Дъмбалдор още е жив, поне в началото, второ действието се развива в Хогуортс, трето-бе, интересно си е. Натам филмите са далеч по-немагически.
Стига съм плямпала за глупости, истината е, че този пост е направен (или подтикнат) от чистата скука. Пфу, трябва да събудя мама, а тя ще се закотви в хола. Ах, трудно е да съжителстваш с родител, когато е в отпуска.
Винаги са...наоколо. Ето например трябваше да си стоя в къщи до четири, за да я събудя. И си пропилях целия ден у дома. Но пък в противен случай нямаше да разбера, че е занесла коледния пудинг, който получих от леля от Англия, в работата си, за закуска на колегите.Поправка-изяла го е сама.
Просто страхотно! Е, farewell!

Неделя

ей тук можете да видите интервюто ми за "13+" (АЗ изглеждам като пелтечещ труп в процес на разлагане, сякаш точно ще припадна)
Смешно е, че давам интервю за опасностите в интернет, и след това го качвам в блога си в интернет...васи би ми се скарала (такова усещане имам). Но стига за въпросното интервю. Как мина Неделята ми.

Ами, събудих се, сещайки се (или по-точно подсетена), че съм изпуснала да се гледам по канал1. От кревата направо отидохме в Правец, където с мама си направихме няколко процедури. (парна баня, сауна, джакузи, масаж)
Когато ми напълниха джакузито нещо ме дръпнаха лудите и почнах да си пея. "What's a man without a woman....what's a woman without man" (като разбира се едното с женски, а другото с мъжки глас)
Тате каза, че се е чувало още от коридора как квича, но аз бях останала с впечатлението, че не се чува нищо от бълбукащата вода. Не, явно някакви хора са ме били чули и се отказали от масаж, защото си помислили, че ще пея през цялото време.
След това се видяхме с баба и дядо. Дядо ми каза да си пускам грамофонни плочи вкъщи и да играя ръченица на балкона. Интересно...
Баба ми подари огромна розова пижама-анцунг. Много е сладка, в нея приличам на Дъмбо.
Вуйчо Уили беше следващата стъпка (видяхме се в апартамента му на голф игрището). Пътуването в колата беше изключителна възможност да си наваксам над албума на Тейлър Суифт. Вече имам лична любимка-"Haunted".
Дам, Неделя...иска ми се всеки ден да беше Неделя...

На ръба

Само искам да кажа, че за свръх киноман като мен да спрат замундата е равносилно на насилствена подкана за самоубийство!!! Чак е смешно...тука лея сълзи и сополи, че са спрели сайт! Ама не кой да е сайт-ТОВА Е ЗАМУНДАААА! (крещя го като от филма "300")
Какво ще правя?...О, горката аз!

Забравените

                                  Глава Втора

 това е първа глава, в случай, че сте забравили

Сега препусках със сърце, биещо толкова силно, че заглушаваше слуха ми. Вятъра. Имах чувството, че работи за тях. Колкото повече приближавах гората, толкова повече ме дърпаха назад. Пръстите ми се бяха вкоченили и не усещаха вече грубите юзди, а дърветата пред  мен се размазваха от жестоката студенина, биеща лицето ми. Не можех да остана там завинаги. Знаех го от първия си ден в манастира, но някак съумявах да откланям мислите си всеки път щом дори беглата идея за бягство се прокраднеше на пръсти в съзнанието ми. А това се случваше много пъти, повярвайте ми.

В онази вечер бях ядосана на сестра Маргарет, че ме взе насила от люляковата градина. Помня как ненавиждах милата й усмивка. Щях да се пръсна, защото тя ми се усмихваше през целия път до манастира. И все пак не се опитах да избягам. Дориан ми беше казала сбогом. Дори и едно шестгодишно дете може да разбере, че това значи много време до нова среща. Може би цяла вечност.

Все пак направих нещо глупаво и чисто детинско. Уплаших се от всички знаци по стените на манастира, от хората, изрисувани по таваните, от начина, по който ме гледаха минаващите жени, покрити в тъмни дрехи. След това се ядосах още повече на „спасителката” ми за това, че повтаряше: „Всичко ще е наред”; „Всичко ще се оправи”; „Тук много ще ти хареса”! Макар и лешниковите й очи да ме гледаха с любов, аз отново сравнявах всичко нейно с образа на Дориан.

Заведоха ме направо в залата за хранене. Макар и пълно с деца на моята възраст, това място беше тихо като в гроб, всички момичета облечени в черно , строги монахини, разхождащи се из редиците и гледащи единствения звук в целия манастир да е потропването на лъжици и преглъщането на куматите черен хляб. По принцип всеки гледаше мълчаливо в чинията си, но все пак купища детски очи ме обхождаха, щом минех през тях. Знаех, че представлявам интерес, че бях грозна картинка с голите си колене, скъсаната и мръсна рокличка и дългата ми несресана коса. Бях наясно, че след себе си оставях малки кални следи от босите ми крака. И все пак не ми беше понятно за какви се мислят те, че да ме водят на такова място, където последното нещо,  което ще видя, е Дориан и тези като нея.

На всеки поглед отговарях с ответен. Срещах отвращение и безразличие, но това, което не можех да понясям, беше съжалението. Влажни детски очи, пълни със съпричастност. Като че ли някоя от тях знаеше през какво бях преминала! Та те всички бяха изпратени тук от богатите си родители. Нито те, нито фалшивият им бог можеха да ме убедят, че това място ще ме накара да се почувствам отново добре. Отново да бъда дете.

-Седни тук.-сестра Маргарет ми посочи свободно място на края на една от дървените пейки.-Това е Изабел, тя ще бъде момичето, до което ще бъдеш настанена в спалното помещение, докато намерим родителите ти.-отсреща мигаше бледо момиче, една-две години по-голямо от мен, с миши къдрави плитки и големи сиви очи. Предните й зъби тъкмо бяха поникнали, и бяха доста по-големи от нормалното. Забелязах, че когато се усмихна, се смути и се опита да ги прикрие под горната си устна.

Бях много гладна, не го бях усетила до сега. Коремът ми закъркори веднага щом седнах на масата. Изабел ме погледна състрадателно и ми подаде хляба си. Така станахме приятелки.

Всички в обхвата на масата се вторачиха в мен. Ужасено гледаха как дъвчех лакомо къса хляб. Щом сестра Маргарет постави чинията с картофена каша пред мен, аз хванах ръката й и й казах:

-Няма да намерите родителите ми, защото са мъртви. И двамата.

Всички откъснаха рязко погледите си от мен и вместо това се спогледаха един друг. Монахинята отдръпна внимателно слабата си ръка изпод мръсните ми пръсти и се отдалечи, потупвайки черната си тога. Изабел преглътна шумно.

Is it a dream?

Напоследък се чувствам смахнато. Цялото ми тяло трепти (или трепери), едвам ходя, едвам мисля. Толкова съм НЕМОЩНА! Как човек, който лежи по цял ден може да е толкова изморен? Та аз не правя нищо! И все пак едвам се отлепям от леглото (или от дивана). Днес, докато бях под душа, буквално заспах! Тъкмо си мислех да си вкарам някой стол и да се къпя седнала като бабичките и...заспах. Сепнах се след няколко секунди, но определено бях задрямала!
Този грип ме изцежда, всяко движение ми изисква усилие, което се заплаща в сънливост, непохватност и несъсредоточеност.
А може би не грипът ми е виновен. Може би...не знам...остарявам?
Неее, не може да е това! Преминаваме натам...
Имаме грипна ваканция! Сууупер-още една седмица в леглото! (ако имаше как да чуете колко "въодушевена" съм сега)
Отвращавам се от себе си-днес бях задрямала, когато ми писа Йонелка. Толкова ме мързеше, че изобщо не й отговорих! Не можах да си накарам тъпата ръка да мръдне! Даже сега насилвам очите и пръстите си да работят. Нямам сили за нищо, дори да се мразя.
Слагам край, защото ми писна и да пиша.

Защо ще съм страхотен вампир

Колко ли яко би било някой отегчен вампир да следи блога ми... (а?а? много-ето колко!!!)
Затова ето сега ще дам причини, които ме определят като надежден кандидат!

1.Наистина ВИНАГИ съм искала да бъда вампир! Преди "Интервю с вампир" и определено преди "Здрач"!  (когато бях малка се събирахме с другите деца пред блока на кълбото. Играехме на "Вещици". Всъщност момичетата бяха вещиците, а момчетата бяха човеците, които гонехме, хващахме и готвехме. АЗ бях Вампирела Джини Мейзи Дух (вид-дух на вампир!) Имах си и диагноза-запазена марка-->смяна на самоличността като ме чукнат по главата)


2.Енджойвам да плаша хората. (не отдавна на село се облякох с носия и се нагримирах с бяла пудра за лице и огнено червило. След това се разхождах така из улиците, за да плаша досадните бабички и дядовци. Когато ме питаха: "Ти чийо си?", аз отвръщах: "На Дракула!" О, ама че времена бяха!...)


3.Не ми е проблем да пия кръв. (не че обичам, все пак не кандидатствам на работа за бълха! казвам само, че в не редките случаи, когато се наранявам сам-самичка си изсмуквам кръвта от раната! а, и като малка обичах да ми взимат кръв!! е, това ако не е съдба...)


4.Повече харесвам котки. (по този начин сме напълно застраховани, че няма да хукна да чешкам по коремчето първия срещнат върколак! да, ще мога да се владея пред влажния му кучешки поглед...those puppydog eyes...)


5.Team Edward rules! (разбира се, че подкрепям местния бизнес с фланелки и шапки на Еди! Ябълката-символ на Еди е много по-чаровна от...какъв е символът на Джейкъб?...-кокал? хах ;p)


6.Нямам против спането през деня. (е,да,като малка бях много непослушна и будех всички останали деца от градината, за да ми правят компания, но това се промени! вече мога съвсем спокойно да се забавлявам и сама в ковчега си! чух, че е възможно да се монтира малка плазмичка в похлупака...ще си гледам "Как се запознах с майка ти"! и споко, ще използвам слушалки!)


7.Имам много приятелки. (ако случайно на някой му се припие свежа ученическа кръв-ето->аз съм "човека", който ще снабдява! повечето ми приятелки са толкова откачени, че ще го правят доброволно!)


8.Не обичам деца. (освен сестра ми и бъдещата ми братовчедка, но все пак още не са пораснали достатъчно, за да ги мразя... та, тук искам да кажа, че няма проблем за мен изобщо да не ми се случи някакво чудовище да ми седи по турски в шкембето! или с други думи НЕ СТРАДАМ ОТ КОМПЛЕКС "РОЗАЛИ")


Та, общо взето това са причините, поради които ще бъда страхотен вампир! Просто си знам, че молбата ми ще бъде одобрена! (а имам и шесто чувство-може да се развие след превръщането и да бъда специална като Алис! абе, с мен ще ударите джакпота!)
Имам и натурална превзетост, така типична за вампирските персонажи! 
Няколко въпроса ме обезпокояват относно вампирския живот, който ми предстои, но тях някой друг път! До тогава-"За много години" АХАХАХАХА (*злостен смях*)

Писна ми от клишета! Толкова са...клише!

Нима от малки не ни пълнят главата с плоски, романтични, клиширани, любовни сцени?! 

Хиляди и хиляди пъти сме виждали как една истинска любов се заражда от нищото, буквално щом  Пепеляшка и Пепеляшко се мернат с очи. И сме си изградили тези ненормални представи за човека, с който ние един ден ще се влюбим. 

Но коя красавица се влюбва в звяра??? И кое момче дори пропуска вечеря, за да дойде на мотора си и да ни разходи из притихналия град?! 

"О, Снежке, видях лицето ти и сърцето ми заплаши, че ще се  самоубие, ако не бъдеш моя!"

"О, Ростиславе, и аз те обичам безумно, нищо, че никога преди не съм те виждала в живота си и това, че си ме наблюдавал е малко обезпокоително. И о-колко чудесно, че ти имаш и пари и можеш да свириш на гадулка докато напяваш куплети на Тони Стораро!"

 Имам правото да виня телевизията, нали? Заради нея напълно симпатичното момче, което ме харесва (тва е пример) не представлява интерес, защото разбирате  ли, всеки момент ще се появи някой секс бог, който цял живот е чакал само мен (понеже пък аз съм толкова специална...)! Когато сме в началото на пубертета, спираме да мечтаем за идеалния и се залавяме да го открием измежду жабите. И още веднъж-привлича ни външната красота, защото Дисни ни промиват с принцове от както сме прогледнали.Някои от нас откриват в някоя жаба качествата на идеалния си принц, но някои като мен чакат жабата да е вече целуната и всичко да е наготово. 

"Росалинда, искам да ти призная, че те харесвам от много време. Толкова си хубава и умна, каня се да ти ги споделя, но все нямам куража, а ти сега си тръгваш от този клас и може би е прекалено късно..."

"Виж какво Лоренцо, това обяснение не беше прекалено клиширано! Сега трябва да кажеш, че ще ме обичаш вечно и никога няма да погледнеш друга!"

"Ако го кажа ще се натискаме ли?"

"Простак!"

Та всъщност това е причината да съм single. Тъпата романтика. По-скоро борбата ми с нея. Как едно момче може да бъде едновременно мило и романтично, без да ми се прииска да го застрелям с двуцефката на дядо ми?! Ето два варианта:

НЕПРИЕМЛИВ

Прибирам се от ...да кажем почивка. Той ме чака на гарата с букет и бонбони. Чака да се затичам към него, да го прегърна, да се зарадвам на подаръците и да го целуна страстно. После ми помага с багажа, хваща ме за ръката и отиваме в парка, където иска да се гушкаме и други такива глупости.

ПРИЕМЛИВ

Чака ме с букет, който да метнем заедно в кошчето и бонбони,с които да целим по минаващите коли, защото знае, че не обичам цветя, страня от шоколад и баналности. На шега  ме кара да си тегля сама куфара и се опитва да ми скочи на гърба, за да ми е още по-тежко, но после "от него да мине" изтръгва дръжката от ръката ми. После отиваме в парка, купуваме си храна и сядаме на земята да играем карти. Победеният бяга, а победителят гони. Когато се хванат победеният изпълнява желание. 

Та виждате ли от какво трябва да се откажа, за да бъда просто с някой? И какво трябва да изтърпя, ако трябва да бъда с някой...нормален? Някой, който ще иска да ми захапва ухото, вместо да ме ръпне за ръката и да каже: "Едуард ме прати да те поканя на вечеря."

Но, както някой някога е казал: "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде!"

Just my luck :/

Та-ето ме-лежа си на дивана в хола, гледам "Денят е прекрасен" и пия чай...който плюя насам-натам, защото кашлям като стара бабка. Но денят НЕ е прекрасен! Започна със запушен нос и замаяна глава, посещаване на болницата (ОТНОВО) и вземане на кръв (от вена) ОТНОВО! Не си знам още резултатите, но УНГ-то каза, че е грип (este gripe es muy grave)! Вчера цял ден не можах да си смъкна тъпанарската температура от 39.3, но пък поне съм развила impressive коремни  мускули от дрането (кашлицата). BTW сестрата, която ми взе кръв е под всякаква критика! Мамицата й-одраска ме като изваждаше иглата! (А току-що се обади баща ми с новината, че в 11 ПАК ще ходя на лекар (в същата болница!)
Добре, хайде да не ви занимавам с моето физично и психично здраве (Ради е болна, Ради не е болна, А-ПАК е болна!) ;p
Разбирам, че ви окупирам с глупотевини, ама това си е моя блог (както казва Криси /"пък."/)
Всъщност, каквото искам да кажа е, че тези няколко дена, в които ще бъда под домашен арест (има ли смисъл да казвам "отново"?!), ще ви тормозя все повече и повече със свои постове!
За сега чао и ХА НАЗРАВЕ! (get it? "на-здраве")
П.П. Домашният арест може да доведе до шизофренизъм, хормонален дисбаланс, хронично затъпяване, загуба на задръжки и необуздано въображение! Не правете това в къщи! (днес съм просто извор на тъпизми!.)

Какво се случва.?.

Ха, аз съм болна. Отново! След точно пет дена "отпуска" от тъпата инфекция, отново съм под диагноза "изстиване". Симптоми: кашлица и температура. И все пак ходих на курс по английски за цели пет часа. И да-вдигнах температура до небето и не-на никой не му пукаше. Ама защо да й пука на госпожата, че се задавям от собственото си дишане?? Неее, Радина-чети това, чети онова! Правихме тест за Лондонския зоопарк, който ще остане без слонове. Голямата работа!

Всъщност не знам какво искам да кажа с този пост, но честно казано съм се променила...

И не знам дали ми се иска да бъда пак крехка и чувствителна. Сега съм борбена (поне така мисля) и по-силна. На четиринайсет светът за мен бе нещо уникално! Мислех си, че имам супер-силата да улавям атмосферата на дадено място и да я съхранявам в буркан до сърцето си. Сега всичко ми е мътно, времето минава скорострелно и някак губя себе си... 

Съжалявам, че ви депресирам, но трябва да има и такива постове...и такива моменти...

Всъщност не мисля, че чувствам каквото и да е било. Сякаш вече аз съм затворена в буркана и светът извън мен не съществува. Да, има го училището-то ме кара да забравям колко съм изгубила със заминаването на детството ми. Приятелите ми ме разведряват, но дълбоко в себе си все още съм самичка и нищожна...и все пак борбена. 

Не мисля, че има много смисъл в думите ми сега, но повярвайте (няма да е трудно)-все още осъзнавам себе си. 

Колко странен пост-от къде почна, къде свърши!...Имате позволението ми да гласувате отдолу със "странно"! Сега (макар да имам температура) ще се върна към писането на романа си. Реших да пратя Марина в бъдещето (тоест сегашното настояще). Егати идеите ми хрумват, да ви призная!

(Свещи) Втора част

                                      Втора глава – Лифи

Дорис Фрикър издъхна в ръцете на съпруга си с усмивка на уста. Сълзите на Грегъри капеха по усмихнатите й сочни устни и затопляха вече студената й кожа. Зрителите на раждането се бяха разотишли, ужасени от случилото се, и тази нощ всички загасиха свещите в дворовете си и не успяха да заспят. Прислужницата на семейство Фрикър, Елис Кавана, зави красивото момиченце в подготвеното меко тюркоазено одеяло, и с треперещи пръсти го положи в дървеното му креватче. След това внимателно, за да не го събуди, припадна.

Имаше гарван и имаше едни очи, от които Елис се стремеше да избяга през целия си живот.

Тази вечер, обаче, нейният изплашен лешников поглед бе уловил отровно зеления ответен на жестокия гарван. „Смърт” значи да видиш банши, знаеше тя. Когато беше на пет годинки, майка й падна от една скала. Елис беше зад нея и береше цветя, ала се беше заплеснала по красотата на един кървавочервен гарван със смарагдов поглед.

Когато Елис се събуди, всичко беше различно. Топъл лъч слънчева светлина беше окъпал дървеното креватче на новороденото. Стаята бе някак уютна и приятна, ухаеше на дърво и бебешка кожа. Главата й се замая щом се изправи, крепейки се на полираните дървени греди. Докосна бялото си чело с дългите си, треперещи пръсти, и фокусира погледа си върху спящото момиченце. Бебето беше изумително – малката му, тъмна косица бе залепнала на топлата му главичка, а миниатюните му пръстчета на дясната ръка се бяха вкопчили в една от дебелите дървени решетки на легълцето. Елис наблюдаваше в захлас, когато малката отвори очите си и погледна умно слугинята. Дъхът й секна. Изпод дългите черни миглички я наблюдаваха хай-сините възможни очи. Погледът на детето бе като ясно небе, като бистрите води  на реката Лифи, пресичащи селото на две. Тогава Елис разбра какво ще бъде името на малката красавица. Тя щеше да се казва Лифи Фрикър . Усмихна се до уши и някак неволно поиска да сподели невероятната си идея със своята господарка. Сещайки се за вчерашните събития, обаче, младото й лице придоби неочаквано застарен вид, и в нея се надигна особено чувство. Елис взе синеочката на ръце и се отправи с бърза крачка към кухнята.

Господин Фрикър не си беше вкъщи. Масата също беше раздигната. Всичко имаше вид сякаш никога не се е случвало. След като изкъпа бебето и я уви в пухена златиста пелена, Елис събра малко мляко от любимата си овца Гертруд, и нахрани Лифи.

Господарят не се прибра у дома и тази нощ.

Рак.

Някой си някога е казал, че тялото не живее отделно от душата. Нима?
Напоследък се депресирам от книгата "Преди да умра", в която се разказва за последните месеци от живота на шестнайсет-годишната Теса, с поставена диагноза левкемия (рак на кръвта), от четири години. Респективно, аз се зарибих (макар и в лошия смисъл) и изгледах подобния на книгата филм (вижте в лентата отляво- "My sister's keeper". 
Всъщност ето над какво се замислих: Ние се разхождаме, кроейки планове за бъдещето, дори за бъдещето на децата ни, терзаейки се най-големите глупости като четворка по физика, или получена обида...а 25 000 на 500 000 души мечтаят, дават всичко, за да са на наше място! Представете си какво е един ден да се събудиш (или не-да те събудят, защото си много отпаднал/а) и да открият малки сини черти по гърба ти. И в следващия момент си предаден от собственото си тяло, което се разяжда само. Като светкавици-смееш се в училище-припадаш докато си връзваш обувките. Пазаруваш из магазина-свил си се на топка в ярка болнична стая и забиват игла с размерите на Айфеловата кула в гръбнака ти. И най-лошото е, че ТИ си безсилен. Че няма как да си го предотвратил, защото с нищо не си виновен...
По коридорите на вече до болка познатата ти болница срещаш други деца. Деца, по-малки от теб, с обръснати глави и изпъкнали очи, с устни, неспособни на усмивка. Те може да си отидат първи. Те няма да карат колело, или да получат първата си целувка в дъжда. Дори няма да имат радостта да поплачат над първата си двойка...
Най-тъпото е, че никой не е застрахован. Нито вие, нито синът ви или дъщеря ви. Тя може да е само на четири, когато се разболее. А вие може да се разболеете и утре. 90% от всички болни си отиват до пет години, за излекувани се считат тези, които доживеят след петата година, макар че болестта е нахална и в повече от половината случаи се завръща...
Прабаба ми имаше рак  на гърдата. Появил се след кърменето на баба и сестра й.  По онова време в селата (пък и градовете) не е имало достъпно и надеждно лечение дори и за грип. Тя носеше тюркоазен игленик на мястото на отрязаната гърда. И умря от старост.

Всъщност не се притеснявайте, на първо място по смъртност в света са сърдечните заболявания. След това са катастрофите и изобщо инцидентите. Чак после идват онкологичните болести. Но пък са доста надеждни, това им признавам!
В крайна сметка никой не може да ни каже как да живеем живота си. С тази публикация не целя да ви изплаша, а да ви накарам да се замислите...че има много, ама много по-важни неща от тези, които ни занимават. Това, обаче, в никакъв случай не трябва да ни спира от удоволствията... защото кога, ако не сега??? Именно затова дядо ми има скрити бонбони в една стара кутия от бисквити под леглото си, макар да е диабетик. Боже! Колко по-трагични смъртни случаи има от тези  на бойното поле!...
Затова нека живеем не само за себе си! И да ценим всеки мъничък момент! Ако наистина има връзка между тялото и душата-неразривна връзка-аз наистина предизвиквам нещо с тези отрицателни мисли, но вие не правете моята грешка, а се обадете на отдавна изгубен приятел и го питайте как я кара. Или изпратете съобщение на роднините си, че ги обичате.
Shit happens...

По света и у нас

Мисля, че трябва да направя няколко публикации, за да изпиша всичко, което се случва, пък и обещах на Ива и Васи да напиша какво се случи на Нова година-писах го цели два часа!!!
Enjoy! Вече нямам сили да пиша за каквото и да е било друго!!! о.О
Ето тук научете всичко за Новата ми година!

Черен лебед

Признавам, че се вдъхнових от филма с Натали Портман...ако не го знаете-става въпрос за една миличка невинна балерина, която просто откача тотално, щом разбира, че е избрана за "лебедова кралица" в спектакъла. Доста е психясващо, ако питате мен. Накрая си въобразява, че всичко, което се случва в "Лебедово езеро" всъщност й се случва в действителност. Действителност ли казах? Граница в този филм е изключително тънка-като косъм от...лебедово перо (макар че всъщност може да е малко по-дебело...де да знам).
Но е определено филм за ценители! Въпреки че най-вероятно ще ви натовари доста...играта е блестяща! Не знаех, че Натали Портман може да танцува така! (ако не е била някоя дубльорка, която страшно да мяза!...)
Та, това ми е рецензията за филма. Скоро може да напиша и малка история (и няма да бъде дълга, за да мога да я довърша)...

Е,хайде-обещанието си е обещание!

Нали преди малко публикации бях казала, че ще ви светна по въпроса за Новата ми година! Е, да, ама мързелът надделя и когато видях, че Мишето вече го е направила: щрак тук , реших да не си давам много зор. Разбира се, всичко е през нейния поглед, но работата е там, че аз искам да пиша за други неща в момента, та-ето ако искате да разберете за пикантните подробности.
И само да допълня- отрязах около 5-6-има! Истинска машина съм! А нека и постна една снимка  на вечерта (за да добиете представа):

бум!бум!бум! на диагонал, на хоризонтал-всички падаха под "ножа" :D

БайДъУей

На Нова година (миналата година) стана нещо смешно...Бях изпратила смс на Йонелка, започващ с ЧНГ, ВАСИ! Ето поста, за да се подсетите: Щракнете тук
Е, тази Нова година традицията се повтаряяя! Само че този път съм изпратила на Васи ЧНГ, ЙОНИ! А, тя от учтивост не ми се е скарала...още!
Та, за двете ви-много съжелявам! Видях го едва оня ден...но пък е много смешно как все ви бърка телефонът ми...(добре де,аз съм виновна)...или по-скоро алкохолът... :D

Остра вирусна тъпотия

Вече трети ден мързелувам вкъщи, гледайки "Спартак: Кръв и пясък" (мини сериал с много бой, кръв и....перверзии...ама така са си били едно време!)
Днес посетих болницата отново, тъй като коремът започна страшно да ме боли. Взеха ми кръв (от другата вена) и дъра-бъра. Оказа се, че са намерили някакви левкоцити и настояха да ме задържат на система за 2-3 дена! А аз като зароних едни сълзи и сополи...човек да ме пита защо рева?! Работата е там, че баща ми замина командировка, а мама не може да се измъкне от работа и...аз не искам да седя САМА в болница, с някви противни дълги игли, които капят в мен разни опиати!
Ревах, ревах и накрая ги склоних да пия някакви антибиотици. Не ме притеснява, че съм толкова болна (диагноза-остра вирусна инфекция, причинена от настинка), а че изоставам от училище! Ето да речем по физика-давала е подготвително за контролното, а аз (тъй като не съм била и на двете)-ще се осера! (съжелявам за израза)
А да не става дума за математиката!
Но нека не ви потискам с моите маловажни за вас проблеми. Не започна разказа си за Нова година (благодарение на Васи-на нея можете да се сърдите, че ви тормозя с тези пубер-глупости)
Стаята беше ПЪЛНА с момчета. И дим. И силна музика. Да, всички ме огледаха (ааааа-топ новина извън историята-Кики ми писа преди малко, че класното ми по литература не е оценено, защото класната (кексчето) не е могла да ми разчете!!! е това ми се случва за 2-ри път :D:D:D) Знаете ли какво...не ми се пише сега по тази тема... (сориии)
Айде, до следващата публикация (о,пожелавате ми бързо оздравяване-мерси,мерси!)
П.П.Утре сутринта пак съм на преглед! Ще ми вземат кръв! ОТНОВО! Този път от пръста (както казах на Кики-само от ...(да кажем носа, римува се) не са ми взели! По ръцете приличам на някой наркоман...Боц оттука-боц оттам ;p

Нищо ново и...все пак всичко е различно

Напоследък много се оправдавам в публикациите си. Да, вярно е, че не пиша, но това е от мързел, не е като да нямам какво да кажа. Ето например-под домашен арест съм, защото съм болна и се чудя как да избягам и да отида на урок по математика (разбира се, че пак става въпрос за "мътеница"-както я нарича мама.)
Случи се на 3-ти януари (първият учебен ден от новата година). По време на презентацията, която изнасяхме с Кики по история, ми стана необичайно студено и някак втрисащо. По късно открих, че не е било от притеснение, защото се влоши след като си получих шестицата. Едвам изкарах последвалите три часа, и то защото последен беше математиката!
Не се чувствах ама хич добре, и затова си хванах първото попаднало на погледа ми такси. Човекът се оказа някак зловещо-мил. Защо ли? Ами, когато му казах, че ми е лошо и имам температура, той си притисна грамаданската корава ръка на челото ми (а аз МРАЗЯ да ме пипат по лицето, дори на майка си не давам), само за да ми каже, че не съм била топла. ( и за всички, които ми казахте, че не съм топла-на ви! защото имах 39! градуса!) После ме разпитва дали имам болки в краката (като трябваше да натисне) и...заговори за болната ми тема-а именно дали си имам гадже. И защо си нямам. А дали съм си имала....Такива неща. Сега, бях му много благодарна, че ме взе, въпреки че имаше вече уговорен час, но тези въпроси ме притесняваха, още повече неуместните му докосвания за човек, който изобщо не ме познава.

Както и да е, побързах да си влезна в къщи, както казах-премерих си температурата. Тази сутрин отидохме на лекар, горда съм да кажа, че ми взеха кръв от вената (да, плаках-направо ревах,де, но то беше преди да за забодат). Резултатите ми са добри, спокойно-няма да умирам. Обаче от тогава ме измъчва една непрестанна болка в корема, не знам, представям си го сякаш къртица ме реже отвътре с ноктите си...
Та, хубавото на цялата тази история с вируса, който съм пипнала, или съм настинала,не знам, е че мога да си подновя кино манията. Сега, след като съм изгледала всички (е,почти,де) филми в замундата, ги гледам по още веднъж! Яко,а? (знам колко съм жалка...)
След целия този глупав брътвеж забравих да ви разкажа как мина на Нова година...А то беше...зрелищно! Ох, обещавам да докладвам за моите действия в стил "Шпионката Хариет" в някой друг пост. Бях като извънземно в света на безмозъчните маняци на тема фитнес и пиячка и този на превзетите фалшиви селски красавци, които се мислят за голямата работа. Обаче аз-Радина Манчева, им дадох да се разберат онази вечер! Ако знаете само колко "хомо-сапиенс" отрязах...бедна ви е фантазията. Щото всеки си  мислеше, че като съм от София, съм им в кърпа вързана, но единствената, която си тръгна с плячка (смея да кажа чужда...или не, нещо вече се обърках), беше Мишето. (btw-браво Мише, ти си моята гордост!)
Е, аз да приключвам. Дано съм разпалила любопитството ви с малко тийнейджърска драма. Ако е така, моля оставете коментар отдолу, за да знам да продължа..Мерси!