петък, 1 август 2014 г.

EXIST (part 2 continue)

Just in less than twelve hours, M. had managed to find us a place of our own, to dress us more properly, and to get us some money. And what have I done? Gone to sleep. I did feel a little ashamed of myself but mostly proud. I also felt so thirsty. I got up slowly, allowing the blood to rush out of my head and walked toward the sink in the corner. The water was rusty-tasting but felt good on my throat, tickling the fibers. I took a long pause just enjoying the wetness on my lips, stood up with eyes closed. I opened them to a stranger staring at me from the mirror. A girl with short straight hair, black as night all-Egyptian style, bangs and everything. But it was my face – pale, almost transparent skin, wide purple eyes and a small round mouth, looking so…symmetrical and alien. So, she had managed to get us a new haircut as well. Smart girl. I also believe to be a lot taller, if that is possible, and seem to have outgrown the clothes I was wearing.
I look nothing like myself – the short, a little chubby on the cheeks, girl with the long wild butterscotch curls. I used to look like an Anna. Now I look more like her, dark and mysterious but also kind of mesmerizing to watch. Then I looked out the window. The place was way up in some kind of a semi-abandoned building in a semi-abandoned industrial neighborhood.  It was all very grey and tall and miserable, lit by the sun. I couldn’t say which city I’m in, if I tried. I bet she could. She would think of an article I read somewhere about how this place used to be a prospering neighborhood but soon the air went toxic and they had to evacuate everyone before they turned all zombie. I was just about to go through the first page of the yellow envelope, when someone knocked on the door…
“Helloo? Helloo, Em? Are you OK?”- A guy with a strong Indian accent was shouting outside. 
“Erm, I’m fine. Thank you, I’m fine”, I blur out, my voice struggling to sound healthy from the dryness in my throat. But it’s good, sounds like he just woke me up. So he apologizes over and over again, says he’ll come around later?, and leaves.  I guess there are still people living in this place. I’m not sure whether to feel good about this, or not.

 I don’t know what to do next. I know I can’t stay in here forever. I need to get some food, and water. Perhaps accesses to Internet. But first, normal clothes …and a recording device.
I am outside…And it’s kind of cold…Definitely not what I always imagined – blue sky and green grass with lots of trees and people everywhere. But it is better than the ward’s garden. It seemed inviting, and pretty, and real, until you realized it wasn’t. They used to teach me how to behave and interact with other humans in a public place. They’d put plastic dolls of people walking around, mothers with their babies, couples in love and  you had to wave and smile back at their frozen smiles. Fake trees, and fake grass, and fake fucking people to exchange fake gestures with. Human interaction lessons with dolls. No wonder why I’m so fucked up.
I just walk down the street, imagining passing by regular people and my heart is pounding so hard I don’t hear the shop assistant at all when I come in the clothes store. So I just smile politely and walk as far from her as possible. The shop is small and overstuffed with clothes who look like they’ve been worn before. Smells like it too. I find a baby-blue turtleneck, some ugly-ass flat skirt and a khaki coat two sizes too big which seems to fit me now, and walk out of the store, having spent five bucks. I go around for a while, trying to find a market or ultimately some place which sells food, when I go right pass by a small pub that smells like steaks and tobacco…I guess. “Lou’s Shack”. the sign says. A large wooden door with the menu written all over it leads me in. It’s dark but I guess suiting for a bar. My eyes work better in there, no background headache. Just a few tables full, people drinking silently, a girl circling around the place taking away empty glasses, and a man working the bar.
But there’s this person, a bearded motorbike-sort-of guy who squeezes his eyes in my direction and when suddenly seems to recognize me, shifts uncomfortably in his seat.  I linger at the door for a second before I decide whether I want to go in or run away. The second seems to last too long because he stands up and makes a hand gesture. Come in.
“Sit down. Quick!” He hisses impatiently as I place myself, still hesitating awkwardly across the table. I feel everybody’s staring at the back of my neck. Must be bizarre for a twenty-something girl to share a table with this guy who looks like he only shares tables with street wrestlers and criminals. Then again, I might be stepping into the latter category. I won’t lie, I feel kinda scared and instinctively press the money in my pocket with the palm of my hand. Sweaty fingers.
He narrows his eyes again.
“You look different”, he states. Then snaps a picture of me with his phone, the flashlight burning my pupils. I’m so shocked I forget to blink afterwards for a while. “Don’t change appearance again, or you’re gonna wait for this forever. You need to lay low for now, I’m working on the thing. You bring the money?”
“What-what kind of thing?” I ask sounding bird-like, like I’ve just crapped my pants.
“Don’t shit with me, kid. Everything is arranged, just as we spoke yesterday. You know what cost me meeting you here?” He taps on the table with his big fat finger, digging holes in the wood. “Two hundred dollars cash today, more later when you get round to it. And don’t forget, I know where you live!”
What has M. done? I try to jiggle my brain and hope for some kind of a flashback, but there’s nothing. Just a memory of someone giving me a key and me shaking his hand…then I see the same big and strong fingers making tiny dots on the surface of the table and I know it must have been him. Great, so she must have asked him to meet up here, knowing I would come in for a meal. God, she knows me well. And I have a little over the sum he requested. So I reach into my pocket and hand him the money, leaving a twenty dollar bill halfway out. He just places his gigantic hand on top and the cash’s gone. The guy stands up two floors high and hairy, leaving a plastic round phone on the table along with a charger. “I’ll call you when it’s ready. You stay put and don’t talk to nobody on the phone. You can record your stuff on it.”

I just stare at him as he leaves.  So does everyone else at the bar.

четвъртък, 31 юли 2014 г.

EXIST (part 2)

I believe my family and I were shipped here secretly by the AAUP (American Association for Unexplained Phenomenon). Sounds like a bunch of mad scientists hired by an evil mastermind to help conquer the world, and it’s not far from the truth. I was given a new identity. They kept my name though – Anna. I guess it is as mainstream in America as it is in Bulgaria.  You’d think with them being so smart, they would have come up with a more original name to call me. But I guess, it all had to be arranged pretty quickly and none of them cared to bother, so I just went on as Anna. Short, boring, mainstream name, kind of under the radar. I feel OK with it though, and I have grown to like it because I feel it suits me – me being equally boring and unnoticeable, and well…short. But I was over the moon excited when I heard I call myself differently when I’m asleep. And this name really suits my other ME. My Mr. Hyde persona – M.
I imagine M. as the better version of me – stronger, smarter, and braver. And I constantly have this eagerness to impress her, and feed her by learning all these new things. The frustrating thing is that as me, I can only learn so much. I get tired, and bored, and distracted. But M. then remembers everything. As far as I know, she can speak up to twenty languages, including Bulgarian – which I don’t. For her a swift look in a dictionary and some recorded dialogues on cassettes does the deal. She is like the better sister and I swear, as much as I love her, sometimes I want to kill her.
But I need her for now, until I know how to destroy her.
And this realization is why I’m here in the first place. Hiding from the AAUP. From Hex. 

I heard I wasn’t the only one. They were doing the same experiments on a boy eight years younger than me shipped him from India when he was four years old. Found him riding some sacred elephant 40 kilometers from his village. His mom sold him to the AAUP the next morning. 
Then there was the girl from Kiev, her dad by some twisted turn of events – the head of AUP in Russia. I think she was submitted as soon as she started sleep-talking. At least she didn’t have to travel far from home and could see her dad every day. Finally, I heard about this boy my age who tried to kill himself.  This guy had stolen a pen and injected himself with the ink, going into a coma. Unfortunately, his sleep-walk version had somehow pushed the fucking venom out of his bloodstream and then drawn a fucking picture with the ink on the floor. I did find the irony extremely amusing but it also frightened me.

I don’t want to die. I. But I need to take control over my body and in order to do that, I need to kill M. And I know they won’t let me do that, they need her to become me… but I’m afraid I might become her altogether. So how do I survive against myself? I don’t sleep? For how long before my brain fries out and I lose it? But I feel hopeful, closer than anyone else, being the only one who escaped. And as the days go by, I feel stronger and stronger fighting my deMon, capital M.



I have learnt that a thought can obsess your mind so badly, it becomes your only mantra, no matter if you’re awake or asleep. When I was still at the AAUP, they had me memorize all kinds of things – from children’s songs to longer poems and as I grew older and my learning capacity expanded equally, I recited Voltaire, Shakespeare, Nietzsche, ect.  as a morning routine. And then I did it while I was sleep-talking. In Latin. And Greek, and whatever language I felt like speaking. It was so bizarre watching the tapes – even I couldn’t understand myself. But then this idea came to me – if I wanted something bad enough, and though about it every now and then, M. did it. So now I had to get out of there and this wasn’t just a thought to pass through my brain but my one and only obsession. GET OUT OF HERE. FIND SOME PLACE SAFE. GET SOME MONEY. DISSAPPEAR.

And soon enough M. did it. To this day I have no idea how. She was like a wish-granting genie. Puff!-and I am lying on a mattress in the middle of a wooden floor. This bright yellow light cutting my face in half. For a second I think it’s just another day, starting on the operating table. But then I feel the light is warm. So I look around and here I am, fully clothed in red shorts and an ”I-HEART-NEW YORK” T-shirt, my right arm feeling sore underneath some bandages plus my whole mouth hurting badly. I’ve got a watch on my wrist, telling me it’s a little past twelve. And this room – empty, except for a broken sink with an equally broken mirror on top, a wooden table with some REAL cash on it (like a whole bunch of them) and a chair with a sports hat and some kind of an envelope on top. So, my first thought for a long time now is not “GET OUT OF HERE” but “WHAT THE FUCK?!” Where am I?  The other question comes second.     

сряда, 30 юли 2014 г.



My wish is simple. I want to exist. See? Easy enough. Though, when you have my disease, you might think it’s the most difficult thing to achieve. I have blankspace. You might also call it somnambulism. But, in the end, it all sums up to a bunch of blank spaces in which you don’t exist. Still, you breathe, your brain works, you do things normal people can’t, just because they limit themselves, overthinking it, doubting. Like, you can hang from a skyscraper just on your pinkie because you concentrate all your power on one thing. And you can speak, and understand, and reciprocate a feeling, but it’s not really you because you’re just dreaming. And in the morning, you don’t remember anything. Blank spaces.
Yet I sometimes recall things – a place or a person I’ve met during my sleep walks. And it feels like déjà vu, bizarrely familiar, yet somehow very distant. It’s confusing what my brain can do and when I watch myself on the tapes I record while I’m asleep, even I get scared. You might say it’s not ME who’s doing all those crazy things. And it really isn’t. So I’m starting this diary before it is too late and I don’t exist anymore.

I must go back to what I do remember for certain, in order to explain this…thing that is happening to me. So, I’m maybe three-four years old, just started walking properly. My mom has told me I learnt to speak when I was just short of four months old and just sat in my crib, like a talking doll. Always talking, even in my sleep. First she couldn’t understand what I was saying, sounded like a bunch of baby-talk, sounds and syllables, and later it began to scare the crap out of her and my dad. I was repeating everything I had heard throughout the day. It must have sounded so creepy. Of course, back then recording devices were not something every family had lying around in their house, so she had to bring me to the nearest hospital for observation through the night. It was kind of a fascinating thing to watch – a baby of just five months having these strange meaningless monologues while asleep. And they monitored me for a while, powerless without the proper technology. So, in the end, everyone decided it would be best to bring me back home and wait until I became older. But then I started walking.
Now, this particular day, my mom and dad had taken me for a walk at the zoo. It was kind of a reward for me walking for the first time without falling flat on my face. And later that night, for the first time, I hadn’t made a sound. No imaginary conversations, no parrot-ly repeats of everything said throughout the day, no humming of the songs I’ve heard somewhere. Total silence. For which my parents were extremely grateful. I reckon that to them, this day must have been some kind of a miracle – me learning how to walk and me not sleep-talking for the first time on the same day! Or so they thought. My mom was a light sleeper and I guess it is, to a great extent, my fault. Back in the days, the baby phone hadn’t been created, so my crib was placed in the guestroom, only a door away from my parents’ bedroom – far enough so they can sleep without me blabbing all night, yet close enough to know I’m alright. So, when she heard some sticky footsteps on the tiles and a doorknob screeching, she woke up, alert. I imagine her in her nightgown, breathing heavily, walking slowly toward the guestroom. Tiny sweat droplets on her forehead, fingers cold and sticky on the door.  Her heart pumping madly when she notices I’m not in my crib and the balcony door is wide open, cold night air rushing into the room. So she traces me to the apartment’s balcony – a small space with just one window open, too high for me to reach. And yet I’m standing right on top, holding the frame of the window, feet on the verge, baby hair swinging behind me like a cape.
She must have been terrified. Standing there, seeing that. Child-devil. Unexplainable. She would have wanted to scream, to call my dad, to run away and never come back. But she didn’t, she just stood there, being afraid that if she spoke, she might scare ME and I might fall down. She must have looked around, searching for an explanation where there wasn’t any and then she approached me, crabbing me by the forearms and holding me so tight to her chest that I couldn’t breathe. And she didn’t breathe as well. 
That’s how my father found her – holding me tight front of the open window, looking crazy as if she’s about to throw me away.

She got admitted into a psychiatric ward afterwards for attempted murder. They let her go eventually, when my somnambulism was proven, but neither she, nor my dad were ever the same after. Though, I think they felt very relieved to know I’m not Satan’s daughter, just suffering a weird disease. And adjustments had to be made. That’s when my family and I got a green card (when nobody ever got one) and were shipped to America. I was submitted for further testing and surveillance, so were my mom and dad and when they didn’t find anything wrong with their DNA, they disappeared. Dead. Or so the AAUP told me.
My growing up was tests and tubes and experimental treatments. Lots of talks to lots of doctors, hours in little white rooms with stuffed animals by myself, listening to classical music or watching brightly-colored slides. With my brain attached to hundreds of wires. And after all that, what they found was that I wasn’t super smart, or had some cool superhuman ability. I was completely normal and boring. While I was awake, that is. And then came the night. And my brain lit up like fireworks, and I could play any instrument I was given, and replay every music piece I’ve heard, no notes needed. And I could do other stuff too, but ultimately it wasn’t ME doing it, was it?
See, the most frustrating thing for them was that they couldn’t control it…me. Now, if only there was a way I could still do all this tricks and be conscience of doing them. If I could reach 100% of my brain capability while awake, too? Could be the answer to the next step in evolution.  
I heard they had found it. The way. But now…they just need to find me.  

петък, 24 януари 2014 г.

Поредица от злополучия - част I-ва

Това е една от онези #once in a blue moon вечери, в които се събуждаш в 2 часа през нощта, защото 'простата ти алармира' :D и оставаш будна в продължение на още 2 часа, защото започваш да си правиш равносметка на любовния живот (или липсата на такъв)...и откриваш някои много по-алармиращи неща от несъществуващата простата. 
Докато се ровех в стари архиви, наречени ask.fm и се дивях на остроумните си отговори, умело отбягващи темата за любовта, се замислих на ниво по-дълбоко от съня ми, В КОЛКО МОМЧЕТА СЪМ СЕ ВЛЮБВАЛА реално. 
...И мислих два часа, превъртайки ленатата години назад, чак до детската градина, за да открия причината за моят бъг в системата. Добре дошли на LOVE EXPRESS! Пътуването може да предизвика симптоми на хроничен смях, депресия, отчаяние и (вероятно) някакво нездраво задоволство, че някой друг освен вас няма късмет в любовния живот. Затегнете коланите, ще се возим НАЗАД.

Първа спирка: Божидар-Адриян
Типичен случай на детска любов в цялата й зрялост - той беше галантен и настъпчив в желанието си да ме направи своя 'жена'. Даваше ми следобедната си закуска, впечатляваше ме със знанията си за калинките - кой да знае, че жълтите калинки са отровни, че черните точки на гърба им отговарят на годините им...Много мислех дали наистина да не се оженя за него, но повреме на един следобеден сън, сънувах как вървя към олтара, където ме чака бъдещият ми съпруг - Божидар-Адриян и се усмихва...но понеже бяхме сукалчета-първа група, усмивката на моя избраник зееше в цялото си беззъбо мазно задоволство. Не исках да се омъжа за някой, който няма ЗЪБИ! Събудих се твърдо решена да отменя 'годежа'. Божидар-Адриян ме чакаше на обичайното място,  пробутвайки ми мазната си баничка. Помня, че тогава за първи път не се трогнах от жеста, а се замислих той изобщо как ще я яде, като няма с какво да дъвче?! Отблъснах предсватбения дар и му казах, че няма да я бъде. До един час Божидар-Адриян ловеше калинки за друго момиче! 
Детската ми момичешка психика реагира по съвсем адекватен начин, типичен за обратната психология - започнах да ревнувам! Цяло лято на село събирах миризливи калинки в буркан в окаян опит да ги подаря на бившия си годеник и да закърпим отношенията...
[Сватбата така и не се състоя, защото се преместих в друга детска градина]

Втора спирка: Филип
Паралелно с предната история, се развиваше и тази с бледото хлапе от същата група, което живееше и в моя блок, Филип. Той беше обект на скритите ми желания, защото беше 'зает' от най-лошото момиче в детската градина - Гергана. Явно Гергана беше надушила, че съм хвърлила око на нейния човек, защото изработи пъклен (но гениален план) за моето отстранение. Докато всички спяха, тя дойде до мен и ме накара да отида с нея до тоалетната. Там ми разкри тайната защо е толкова желана от момчетата в групата - оказа се, че трикът й за разкрасяване е, че яде сапун! Пресен и мокър от мивката! Съответно двете захапахме по едно парче и преглътнахме магическата субстанция. След половин час ни мъчеха болки в корема и докато аз си мислех, че това са признаци на физическата ми метаморфоза от пате в лебед, то Гергана вече се беше трансформирала в плъх, който обвиняваше мен за всичко пред учителския колектив...и аз бях наказана. Е, разбрах си урока и не припарих повече до Филип, докато той не избра по-приятна компания в лицето на най-добрата ми приятелка, Деси (която, смея да кажа, много добре знаеше, че го харесвам). 
[Година по-късно, с Филип бяхме гаджета, но ме остави, защото изпълнявах challenge да му кажа, че (цитирам): "Не е мъж, а е лайно на дъжд". И друг цитат е подходящ в случая: "От играчка става плачка"...те са си го казали хората]
Трета спирка: Павлин
С него няма да навлизам в детайли. Само ще кажа, че наистина го харесвах. Толкова, че да се 'оженя' и  да се устроим семейно - имахме си дете (една проскубана кукла), той ходеше на работа, аз си седях вкъщи и готвех супа от вода и пълнители на флумастри...идилия. Но happy end нямаше, разбира се. Оказа се, че докато аз се грижа за 'нашето дете' :D, Павлин хойка насам-натам...и ме остави за Силвия, само защото имаше по-големи 'гърди' (доколкото това е възможно на нашата възраст). 

[Истината беше, че всъщност Силвия беше по-пълничка от мен...така че the joke's on him! Аз не я намразих...вместо това му го върнах с най-добрия му приятел, Любчо. Историята с него беше кратка и завърши със скъсан чорапогащник и шамар, който му седя цял ден!]
So far, so good...покрих несполучливите си любовни премеждия от детските градини (изпуснах още няколко, които не си и струва да споменавам), но сега идва тежката артилерия - момчета от училище, с някои от които още поддържаме някакъв контакт. И мисля, че е време да запазя тяхната самоличност в тайна, и да ползвам инициали, вместо цели имена.

Четвърта спирка: Г.С.
"Връзката" ми (ако мога така да я нарека) с въпросния Г.С. беше разкрита само пред подбрани хора от класа ни, за други остана мит, който години по-късно още беше повод на дискутиране и будеше всякакви странни въпроси. Г.С. ме предизвикваше интелектуално, имаше по един виц в ръкава си всеки ден и прекрасни сини очи. Обаче аз си бях изпатила с миналите обекти на женската ми наивност и предпочетох нашата връзка да е тайна. Той не беше на същата вълна и ставаше все по-настоятелен и досаден в опитите си да се вижда и разбира, че сме "гаджета" (мразя думата, затова я слагам в кавички). За първи път, трябваше аз да прекратя нещата, преди да са се развили от зле по-зле.
[Казах му, че връзката ни пречи на академичното ми развитие. Всъщност просто се задушавах и ми трябваше пространство. Май плаках малко, не съм сигурна.]
Пета спирка: Минчо
Тук няма да използвам съкращения, защото честно казано името придава автентичност на историята, която ми е една от любимите! :D Море. Летен лагер. Две огледални бунгала - едното на момичетата, другото на момчетата...Първи ден - инспектиране на територията (така де...аудиторията). "Жертвите" бяха обстойно преброени, прегледани, обсъдени и оценени. Първа вечер - "опитване на водата". Оказа се, че морските вълни са нищо в сравнение с бушуващите ни хормони! Оказа се също, че 4/4 момичета си бяхме "набелязали" една и съща риба - Минчо. Всяка пусна въдицата си, а перцата в края при кукичката (не съм завиден рибар, не знам точния термин, ама разбрахте за какво иде реч) бяха различен цвят. Пояснявам - чисто по детски, скроихме план за действие: всяка от нас се беше облякла изцяло в определен цвят (в случая аз бях в зелено, съквартирантката ми Антония беше в бяло, а другите две момичета - в лилаво и (май) оранжево) и се поклащаше ритмично под звуците на някаква дебилна музика пред погледите на "мъжката аудитория". На следващия ден, женското разузнаване изпрати агент в лицето на по-малката сестра на цвят оранжево  на мисия - да предаде на Минчо бележка, която гласеше:
" Избери кое от момичетата харесваш: зелената, бялата, лилавата или оранжевата"
Не помня дали го беше оградил, тикнал или написал, но ето че моята зелена примамка, беше свършила работа и останалите "рибар(к)и" зяпаха със зелени от завист лица. 
Само че аз, като добрия самарянин, който съм, прецених, че не искам да създавам смут в редиците на заформилата се женска компания за едно момче, което така или иначе след 10 дена няма да видя никога повече. И, къде от женска солидарност, къде от чиста наивност, пратих нова телеграма, гласяща, че зелената  не проявява интерес. Така де...пуснах рибата отново във водата.

Оказа се, че най-голяма риба от всички съм била аз. Не беше минал денят и съквартирантката ми Антония (която стърчеше с две глави над Минчо) беше отмъкнала най-безцеремонно момчето, от което аз се бях направила саможертвата да се откажа...ама така е, по-силният оцелява. Или по-скоро: "Съмтаймс уин, съмтаймс люн."
През останалата част от лагера, страдах тихо и се чудих на акъла си.  Дори не помня имената на другите две момичета, но пък си извадих урок за хищните риби и дребните риби. И също, че има "plenty of fish in the sea".
Tова е краят...на част първа! Stay tuned, защото поредицата от злополучия продължава с пълна сила! ;)

сряда, 14 август 2013 г.

Нещо, над което работя

Надявам се да не ме застигне проклятието на преждевременното публикуване, защото този проект не съм го споделяла и е в прогрес, но просто почувствах, че искам да го видите и да кажете какво мислите. Мисля, че е малко по-различно от всичко, което съм правила - по-мрачно, по-мистично, по-скоро психологически роман, отколкото фентъзи. Пускам каквото съм направила до сега, пък каквото ще да става! :D

                        КОРПУС ПЪРВИ
                              прах и пепел    


„Пръст в пръстта.
Плът в плътта.
Кръв в кръвтта.
Сълза в сълзите.
Очи в очите.
Души в душите.
С надгробният воал от мечтите,някъде там
сред мъртавците.” („Сянката на молитвите”)

Свирепите езици на пожара съскаха срещу тюркоазеното небе, издигаха се като жертвена клада, на която се пържеха звездите. Градският театър се бе превърнал в една своеобразна фурна, в ад на земята, където всички грешни души сега изпитваха гнева на Бога…към праведните Той беше по-милостив – те се бяха отделили от телата си още в началото, задушени от сивкавия дим или стъпкани от обезумялата тълпа. Но грешниците…те се давеха в пушека от собствената си разпадаща се плът, горяха и отвън и отвътре – фусти, палта, панталони, коси и ръкавели – всичко беше прах и пепел.
Нейните малки ръце обаче бяха бели и голи. Дребните й пръсти бяха прогорени почти до кокал, но тя стискаше зъби, отказваше да приеме, че й принадлежаха. За нея те ве            че бяха мъртви. Студени. Безусетно стиснали кутийка кибрит, долепяйки едната хартиена страна у другата - пространството между тях се поддаваше лесно, защото клечките липсваха. Крещящата тълпа от хора и това, което беше останало от тях, се добра до нея, въздухът бе настръхнал от всеобщата паника. Тя се скри зад ъгъла на една уличка със затворен край и наблюдаваше горящата сграда. Не за друго. Не искаше тези мръсни хора да опрашат новата й рокля, да я стъпчат, да я наранят, дори да я видят. Защото ако я видеха, щяха да разберат, че неините мънички прогорени пръсти носеха белезите на този пожар... Щяха ли обаче? По-вероятно беше някой обезумял мъж да се втурне да я спасява, забравяйки че собствените му деца изгарят някъде вътре. Нямаше и да забележи чистата й кожа, новата й рокля, студените й очи. Тя дишаше тежко и се чувстваше замаяна, толкова че да опре русите си къдрици срещу мръсната и студена тухлена стена. Беше като в транс, дългите й клепки трепкаха все по-мудно и по-мудно, беше й трудно да диша от целия този пушек, а всеки път щом затвореше очи, крясъците ставаха все по-силни и мъчителни. Образите придобиваха ярки цветове, вече нищо не беше черно, бяло и червено.
Една жена с горящи мигли и опожарена лавандулова рокля крещеше за помощ – върху прогорените й ръце бяха залепнали парчета от лилавите дълги ръкавици. Малко момиченце плачеше, свито на кълбо върху тротоара. Хората тъпчеха него и дългата му кестенява коса, която се оплиташе в краката им. Не след дълго плачът секна. Мъжете блъскаха всичко по пътя си, мустаците и брадите им продължаваха да горят, кожата по сбръчканите им лица капеше като восък, а кладата повличаше душите на  умрелите нагоре към Бог. А той в умиление плачеше със сълзи от пепел.
Някъде сред агонизиращата тълпа, една сребриста рокля от тюл опичаше като във фурна младата си притежателка. Само преди минути тази рокля се разхождаше из сцената и пленяваше погледите на публиката, а младата актриса, която я носеше, бе безусловно призната за най-добра изгряваща звезда в цяла Англия – перлата в короната  на Лондонския театър сега се опичаше в черупката си, а дъщеря й бе драсната клечката.

                                               Memoire I.

Аннелин Шоу бе на седемнайсет, когато напусна родното си селце, за да преследва мечтата си да стане най-известната лондонска актриса. Силният януарски вятър сякаш я размяташе в садистичен танц, удряше я през лицето като гневлив любовник, събличаше дрехите й в изблик на силна страст. Тя се бореше отчаяно срещу поривите му, придърпваше пластовете дрехи с премръзнали пръсти, но се бореше и срещу себе си, срещу желанието да се върне в бащиния дом. Ала нищо вече не я чакаше назад - градът за нея бе единствен спасител – тъмен титан, който сбъдва мечти, ала в замяна тя трябваше да продаде душата си, или да се остави да бъде погълната от ненаситната му паст. Копнежът по едно бъдеще, в което любовта и семейният уют бяха само фона на успеха и славата, движеха Аннелин по пътя й към Лондон, и тя танцуваше в свирепата хватка на зимния вятър, опиянена от студените му целувки.
Градът не откликна на невинния й жален поглед, на малките молещи устни, жадни да рецитират и пеят. Вместо това, в смела подигравка, принуди младото момиче да проси, да продава тялото си на нищожна цена. От неин спасител, Лондон се бе превърнал в неин сводник, в будоар, който развращаваше остатъците невинност у нея, и посяваше покварените си семки, вдъхвайки ново, зловещо значение на понятието „нов живот“. Понякога се давеше от собствените си писъци, от сънища, за които не бе сигурна дали са кошмари, или спомени. Никой не обръщаше внимание на отчаяните й викове, тя бе поредната жертва на града, поредното гърло за хранене, което се провикваше като голо птиче към Бога. Една година в града бе достатъчна. Фината й порцеланова кожа бе започнала да се пропуква на места, но красотата на младостта й не избледня. Тя още приличаше на кукла от алабастър, рубинените й къдрици подпалваха лондонските улици и мъжките сърца. Сцената на живота я направи най-добрата актриса  на своето време, защото я кали в ролята на нищетата, която изкарва прехраната си с усмивки.
Онази вечер водите на Темза бяха покрити с плътен слой мъгла. Тя първо почувства хладната прегръдка на милионите малки капчици, преди да усети пронизващото острие на водите от катран. От допира с водата, кожата й  се пробуди от силен екстаз, сякаш беше пресушено езеро, което усещаше вода отново. Клетките й се разтягаха, поемаха жадни глътки от парещата течност и Аннелин се чувстваше пречистена. Тялото й потъваше все по-надолу, а въздухът, който беше поела, внезапно свърши – тя го изкара възможно най-бързо, защото я свързваше с всичко горе, с изпаренията на града и мирисът на бедност.
Стотици изгубени души намираха смъртта си във водите на Темза – дъното бе спасение за онези като Аннелин, които се бяха предали. То не познаваше бедни и богати, приемаше с охота всеки, предлагаше им вечен дом и покой.
Но Аннелин Шоу не намери покоя си сред нейните води онази вечер. Проклета да беше нейната младост, заради която бе преследвана, без да знае. Бе плячка на младежката похот. На група войници, които бяха привлечени от рубинената й коса, като бикове от червен плащ. Те я баха последвали до моста и не се поколебаха да извадят премръзналото й тяло от реката... Спуснаха се, лешояди над парче мърша, пияни от екстаз ... Да бе умряла...

Когато приключиха, хвърлиха няколко цента върху безжизненото тяло – все пак бяха джентълмени, бяха я спасили, тя им беше длъжница, ако не друго. Дълбоко в себе си чувстваха едно живо удовлетворение, че са направили нещо добро. Когато се отдалечаваха от голото тяло на момичето с рубинените коси, сенките им оставаха сплетени върху нея.

четвъртък, 23 май 2013 г.

Roadtrip до мозъчните дебри на една абитуриентка vol.2 МАТУРИ

Матурите са нагледен пример за тезата за избирателната памет. Ако реша, мога да си спомня всеки детайл: колегите-зрелостници, с които трескаво чакахме пред забутаните софийски училища; замазката на училищните стени и залепените по вратите детски рисунки; характерната арома на столова...обаче аз решавам просто да забравя. И да се концентрирам върху бала си, върху хубавите моменти - така поне действа мозъкът ми. Но, Вие трябва да знаете какво е усещането да държиш матура, каква е процедурата, на какви образи-квестори можеш да попаднеш...Затова поемаме заедно на yet anoter roadtrip:

Цяла нощ се мяткаш като обезумяла и ти се присънва, че закъсняваш яко за матурата си, че си забравяш черната химикалка и че не намираш училището. После алармата ти (Бог да я благослови!) най-накрая пропява с ангелски глас...Ставаш преди всички и създаваш безпорядък както в стаята си, така и в кухнята, опитвайки се да си забъркаш закуска (ама ръцете ти не те слушат, пък и коремът ти се е свил на таралеж).
В училището си по-рано от повечето, слънцето едва е напекло и дали от сутрешния хлад, или от притеснение, те побиват тръпки. Чакаш си...Квесторите в стаята са някви тотални ботове - и на двете матури ръсят едни и същи шеги (все едно са присъствали на обучение):
-Ученици, в регламента пише след полагане на матурата, да напуснете сградата незабавно. Ама сега, да не ми се метнете през прозореца (хаха), че никак не/е/забавно. (get it? - fun.)

Еми, въпросите са shit. Особено по английски - listening-a е яко заглушен и почва да не те свърта на едно място. Вдигаш колебливо ръка и молиш да увеличат звука...те застават до теб и ти викат:
-Какво? Искаш да увеличим слуха???
Не бе, captain genious - звука да увеличите, звука! 
Разбрахме се - донякъде...сега си слушаш записа на max и всички те мислят за глух пенсионер.
Стигаме до темата: "Какво предпочитате да сте - дъб или бор? Защо?"
А, де? Всеки ден се будя с този екзистенциален въпрос и пак не мога да си отговоря. 

из facebook коментари относно
темата за есе по английски
Dear diary, 

I have always dreamed of being an oak tree. The oak tree is very beautiful and has dark and crooked branches. Oak sounds like 'talk' and I talk a lot, so that describes my personality. In fact, I have always thought of myself as an oak tree - fucking fabulous and shit. They make desks out of oak wood, and I love writing, so that's pretty awesome. Fuck, I looove oak, man!


To be (or not to be) continued...

четвъртък, 16 май 2013 г.

Roadtrip до мозъчните дебри на една абитуриентка vol.1

Нищо вече не е същото...Времето не само че не се провлачи в последната година, ами се изстреля с турбо газ на ента скорост и остави мръсна диря след себе си. Дванайсти клас мина, училището свърши - 1,2,3,4,5,6,7,8,9,11,12...една цяла част от живота ми приключи, независимо дали съм го осмислила, или все още не. 
викаме си.
А аз не писах през цялата тази година. И вие не какво се случваше с мен, дори ме позабравихте (признайте си)...аз забравих вас, забравих и себе си.
Не писах не защото бях изпаднала в творчески циклеж,  не и защото ме мързеше (believe it or not), а защото...не успях да намеря себе си - новото мен. Не се разбрах... не се гордея с това, което станах - възрастната Ради. 
Но пък успях да се ъпдейтна - за добро или за лошо, приех се каквато съм - малко по-уверена, по-мъдра, леко непукист, но пък и по-шашната от света извън даскало.
Както и да е...искате ли да знаете какво е да си абитуриент? Добре дошли на "Абитуриент-Експрес" ,, аз ще съм вашият гид в мозъка на един бъдещ студент и бивш ученик - moi.

Тук (вътре) е тъмно и кишаво - като в недоизсъхнала глина. Вляво ще видите участъка, който съдържа фундаментална информация за бала: рокли, обувки, изпращане, кавалери, кавалеристи, коли, коне и каруци...Един друг, значително по-малък участък, свети в червено: матури. 
"Изпращането" далеч не е това, което очаквате. Всички тези хора, стадо, сбрало се да гледа сеир, оформят кръгче в двора на училището. Вие минавате, хванати под ръка с някой съученик на случаен принцип (щото вече всички изведнъж си станахте ужасно близки) и гледате надолу-към безмерно високите токчета, на които сте се покатерили, за да се "упражнявате" за бала (the real deal). Чудите се защо всички са така ухилени като варени агнешки глави, а на вас ви е някак притъпено мъчно, че си отивате, пък животът си продължава...
казах ви аз за обувките
(първата вдясно)
Падат големи речи, множество сърдечни пожелания от ученическия и учителския колектив, раздават се награди, грамоти, стипендии. Вас ви награждават за принос в Хуманитаристиката о.О Отивате да си вземете наградата, краката ви треперят (де от вълнение, де от нестабилните обувки), хилите се там и се питате наум "WTF?!"
После снимки, снимки...с тоя, с оня, с тая и оная. Час по-късно прословутите снимки са качени, леко барнати, поизсветлени и тагнати..
нямам коментар за физиономията
си...предполагам, че имам и по-хубави
снимки, на повечето, от които
съм адекватна.
Вечерта...ах, вечерта е безкрайна чалга идилия. И да не харесваш Кондьо, пак въртиш д-то на ориенталски ритми и дишаш алкохолни и цигарени изпарения. Ама е яко - някак странно изживяване за скромната ти а-социална личност. Хора сякви - в тая тъма и гъчканица не си различаваш ръката от крака, якето от чантата, сигурно и далака няма да си познаеш, ако те удари право в лицето.
Спирт да се лее! Да, ама една чаша блажена течност ти струва скромната сума от 13лв. и ти излиза през носа. Ушите ти бучат в такт с Андреа и освен това гласът ти е пресипнал и ти не знаеш от какво (само се надяваш да е от броене до 12, не от колоритните припеви).
Само да те види сега класната... пееш "Аз съм 6" на 100кила и отгоре на всичкото се кефиш. Грамота за хуманитаристика my ass! 
А дори не е балът ти. 

Очаквайте още...

понеделник, 9 юли 2012 г.

Работещо момиче и ВИЕ

Имало едно време едно малко момиче първа група в детската градина, което обичало да става да пишка докато другите малчугани спят. Всеки ден то шляпало босо по мръсния паркет, за да стигне до гърнето в онази баня, която издавала една такава специфична арома на стерилизатор и напикан чаршаф. НО, скрита в душната малка стаичка точно срещу детските легла, злата лелка наостряла уши, за да разграничи шляпането на босите крака от монотонния звук на детско дишане. Тя почти не мигала, стояла на пост като хрътка, и отмервала крачките на малката пикла. Защо?! Защо я хващала точно пред тоалетната?! Защо я "сгащвала" на местопрестъплението преди то да е извършено??? И така й се карала, че на горката малка пикла телесната течност й засядала, така че нямало проблем да стиска докато всички останали се събудят. Иначе лелката си била съвсем нормално човешко същество...което си имало пролука в системата. Просто детето трябвало да й казва едно 10-15 пъти на ден: "Лелче, нали ще ме пуснеш следобед да пишкам?"...разбирате ли, злата лелка всъщност била доста стара и забравяла обещанията си.

така изглежда "work place-a" отвън
Не знам защо ви разказах тази история от детството си. Може би защото сега се чувствам като тази гореспомената лелка на работното си място. Да, точно така - аз РАБОТЯ. Даже в момента съм на работа, макар да не си личи...На 2-ри юли (точно училището свърши) започнах да бачкам на голф игрището в Правец. Не събирам топки или нещо такова, а съм пълнокръвна бизнес дама - отговарям за PRO shop-a. Запазвам часове, продавам стоки, подреждам и пренареждам...всъщност работата е доста сложна, но пък и разнообразна. Няма рамка - "Ти превеждаш текстове", "Ти сервираш на клиенти", "Ти си въртиш г*за за клиенти" - правя всичко: от продаване до сканиране, чистене и смятане. 

това е мое творение

Живея при леля си в едно от блокчетата на хотела - сутрин стигам го местоработата с колело, а вечер се разхождам край езерото и слушам жабите. Лятото минава, почти не се усеща...но с парите, които ще заработя, ще отида на почивка (дано - иначе просто ще ги похарча за глупости). Хубаво е да си имаш колеги, да те наричат "колежка". Лошо е да забравяш кой какво ти е казал, къде е отишъл и какво си е купил (затова, разбирате ли, се чувствам като онази лоша лелка от историята). Лошо е да работиш от 7:30 сутринта до 8:30 вечерта. Гадно е цял ден да се дебнеш с мухите. 
И съжалявам, че не съм писала, наистина. Не защото ми е липсвало, а защото когато го напиша в блога, го помня. Казвала съм и ще кажа и сега - блогът ми не е "вижте колко съм интересна", а е "мястото където пиша какво се случва с мен, защото вие сте стимулът ми да пиша". Вие сте неизвестни, но пак аз имам нужда само да знам, че сте там. Вие сте всеопрощаващи и сега за пореден път ще ми простите празните дни. (подмазах ви се яко, а?) 
Как е вашето лято?..