ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦАИ тя тичаше. Слабите й крачета едвам поемаха крачките, но трябваше да бяга колкото може по-бързо. Писъците й се изгубваха в гората, всяка сянка я дебнеше и нямаше намерение да я чака да се измъкне. Пукотът на съчки под обувчиците й издаваше страшни звуци, а дърветата тичаха след нея с разтворени корени-готови да я погълнат.
Беше вечер, а шипките червенееха подканващо. Ани се приближи до един от храстите и усърдно започна да къса, пренебрегвайки усещането, че някой я наблюдава. Започна да си тананика песничка, която беше чула от местната шивачка по-рано през деня. Майка й й беше казала да не излиза сама в гората, не и след изчезването на дъщерята на касапина-Мари, но Ани трябваше да занесе шипките на баба си. Тя правеше токова вкусен мармалад, а и с останалите биха могли да си приготвят чай, който да пият докато си говорят сутрин на верандата. Залисала се във размисли, Ани се сепна, чувайки воят на вълк някъде в гората, и се убоде на едно от лукавите трънчета на шипката. Засмуквайки кръвта, тя забеляза края на малка бяла панделка в пръстта до храста. Беше пожълтяла и зацапана със сок от шипки. Ани разри мястото с крачето си и изхриптя, когато осъзна, че по дължината на панделката имаше продълговато петно от кръв. Тя се уплаши и се затича по пътеката обратно към дома. Нещо я преследваше и тя хвърли кошницата, забравяйки за баба си и мислейки само как иска да се прибере у дома и да се сгуши в скута на майка си, която ще й се скара, но няма да има значение, защото ще си е вкъщи. Сълзите й ще попият в престилката й, която винаги мирише на сладки с канела, а майчините ръце ще милват русата й косица с нежност и уплаха.
Всичко се размиваше пред погледа й. Ставаше все по-тъмно, а имаше още много път до селото. Ани се умори и се облегна на едно от дърветата. Задъхана и уморена от тичането, тя се огледа наоколо с надеждата да се увери, че всико е наред и никой не е по петите й.
Нямаше никой.
Тя си позволи да затвори очи за момент докато настигне дъха си и отпусна глава върху кората. Изведнъж, дървото мръдна и тя разко отвори очи. Струваше ли й се? Чу се пукот и масивното дърво се издигна, изваждайки един от корените си изпод влажната земя като отдавна зарит крайник. Отново се чу гласът на вълка. Този път съвсем близо до нея. Сякаш крещеше в ухото й.
Небето раздираше с пукот въздуха. Носеше се миризма на приближаваща се буря. Всички селяни се бяха прибрали отдавна по къщите си и напалили печките. Единствено тук-таме се срещаха някои мъже, прибиращи сеното от царевичната поляна. Което не можеха да внесат в самалъците, покриваха с дебели червени платове. Няколко жени крещяха на мъжете да се прибират, но те продължаваха усилено. Вилите им проблясваха при всяка следваща светкавица.
Гледката беше ужасяваща. Уплахата в детските й очи не можеше да се сравни с нищо. Просто ужасяващо. Новата й червена пелерина се вееше зад нея като вълна от цветове на фона на тъмата. Златните й коси обгръщаха пелерината и я затопляха. Сякаш всеки кичур знаеше, че трябва да попие дивата си миризма на страх в нишките. Ани бе мечтала за такава пелерина от много време и едва тази сутрин красивата млада шивачка Беатрис й я подари за десетия й рожден ден. Беше направена от плата за покриване на сеното, но беше разкошна. Можеше да си сложи качулката когато валеше и се връзваше на гърлото, за да не пада. Сега, Ани бе готова да я захвърли, ако това щеше да й помогне да бяга по-бързо.
Преди царевичната поляна имаше само пречката от храсти, които хората умишлено бяха засадили преди години. Ани можеше само да види, че просто е по-тъмно от наоколо. Втурна се с всичка сила през плета. Бодлите раздраха и разкървавиха ръцете и лицето й, забиха се в краката й, но то наближаваше. Пелерината й се закачи и тя отчаяно я задърпа с всички сили. Дълъг, остър нокът резна придържащата връвчица за секунди и последва нов писък. Съзирайки ужасното създание, Ани се развика на хората в далечината. Чудовището премина плета без проблем и хвърли пелерината на Ани на тревата.
И тя тичаше. Слабите й крачета едвам поемаха крачките, а дробовете й хриптяха на всеки досег със земята. Последва гръмотевица и нов вик. На ръба на силите си, тя се спъна в една от прокопаните къртичи дупки и падна на земята. Последните й мисли дойдоха като светкавици-верандата на баба, панделката на Мари, канелената престилка на мама, очите на звяра.
Поредната светкавица разцепи небето и се случиха няколко неща. Първо-червената пелерина се извиси над поляната, поета от вятъра. Второ-чу се последният писък на Анабел. Трето-Вратата на селяните се хлопна, след като всички се бяха прибрали. Четвърто-заваля пороен дъжд и пелерината пльосна в бързообразувалата се кал. Пето-чу се вой на вълк, теглещ плячката си към сърцето на гората.
