Свещи (още и още)

                                            Трета глава – МАРИНА

Дъхът на Клеър секна, щом чу настойчивото тропане по дървената порта. Погледна към бебето с тревога и стисна здраво дръжката на зацапаната с кал лопата, с която беше копала гроб за дъщеря си.

-Кой е?-попита с треперещ глас. Думите увиснаха във въздуха. Тропането се усили. Жената се приближи до вратата и постави коравата си ръка  на дръжката. И отвори.

-Клеър Шей?-на прага стоеше нискък едър мъж с прошарена коса и дълга, бяла брада. Носеше вързоп на гърба си, като някой скитник, и дишаше тежко. – Детето.-пауза. Задъхване.- Хайде бързо, вземайте детето!-Пухтене.-Вземахйте я, ви казвам! Веднага трябва да я махнем оттук!

Той избута грубо изумената страрица, и нахлу без никакво обяснение в задушната стая. Извади бяла копринена кърпичка от кафявото си елече и попи малките капки пот по челото си. После вдигна Марина на ръце и отдели секунда да погледне в ангелското й личице. Изведнъж, извика от болка и остави детето на масата. Започна да духа по ръцете си, сякаш ги беше опарил. Погледът му се фокусира на металния кръст, който новороденото носеше на вратлето си.

-Така. Казвай кой си и какво правиш тук веднага, или кълна се, ще използвам лопатата!-кресна несигурно Клеър Шей. Мъжът я стрелна с бърз поглед, но той се отмести към металния връх на „оръжието”. Разбра, че няма как да излезе на глава с жената.

-Само спокойно! Не се нуждаем и от инциденти…само това липсва!-малките капчици пот отново избиха по притесненото му чело.-Аз съм пратеник на Великата Банши, името ми е Балтазар Хой. Трябва да отведем детето от…тук. От тази земя, от тази епоха! Чуйте  ме, много е важно да я махнем колкото се може по-далече от другото дете. Нямате си на представа колко опасно ще е да растат заедно! Затова жребият отреди това дете да се махне.

-Това дете се казва Марина!

-Трябва да сме много бързи и тихи, защото според някои от клана момичето не трябва да живее. Разбирате ли ме? Хайде разкарайте тази лопата вече! –Клеър гледаше вцепенена ниския мъж. Трябваше й секунда да проясни главата си и малко повече да му повярва. Той или беше луд, или беше прав и наистина се намираха в опастност, но тя не искаше да рискува. С новороденото на ръце, старата жена и притеснения леприкон, тичаха колкото се може по-далеч от гората и селото.

Ранното утро ухаеше на мокра пръст и вятър. Клеър Шей усещаше повеят на сутрешния бриз по меката кожа на лицето си. Когато малки капчици дъжд заптръскаха по косата й, инстинктивно притисна внучката си към себе си. Красивото бебенце спеше въпреки всичко случило се. Малката Марина не разбираше, че майка й е мъртва, че скоро няма да получи храна, че отива на непознато място и в  непознато време. Как би могла Клеър да й спести всички тези съкрушителни истини? Лесно. Малката не трябва да разбира за нищо от това. Да я опази далеч от тези мистерии ще бъде мисията в живота на старата ирландка.

Балтазар крачеше запъхтяно нагоре по стръмния склон и отвреме навреме се обръщаше видимо обезпокоен. Хвърляше бърз поглед към бебето, и се оглеждаше за нещо невидимо. Стигнаха върха на хълма точно на изгрев слънце. Леприконът очерта кръг с петата на обувката си и подкани жената да влезе вътре с бебето на ръце.Сложи белия вързоп в свободната й ръка, и протегна своите подпухнали длани към руменеещото небе. Водните капки се разпръсваха извън  кръга. Дългата червеникавокафява коса на Клеър Шей вече не се вееше от прохладния бриз. Сякаш някой притискаше главата й към пухена възглавница, мислите й отлетяха . Докато леприконът до нея напяваше някакво древно горско заклинание, Клеър видя лицето на дъщеря си. Лидия бавно влезе в кръга, косата й се развяваше от невидим ураган. Приближи се, усмихвайки се, и целуна червеникавата главичка на бебето си. След това погали луничавата кожа по бузата на майка си, и изчезна. Когато малките човечета започнаха да блъскат по стените на очертания кръг, тримата пътници вече се рееха из времето. Леприконът уплашено шепнеше заклинанието си, а старицата бе в транс. И пътуваха. Скоро другите феи изчезнаха, поляната на върха на хълма се променяше скорострелно и щом минаха достатъчно години, Балтазар реши да се издигне нагоре и да разгледа света. Земята бе като малка карта под краката им, но от него зависеше къде ще спрат. Той винаги бе искал да пътува, да открие нови светове. Търсеше цивилизация, но не и прекалено развита промишленост. Тогава се сети за заръките на Великата Банши: „Балтазар, вземи детето и заминете далеч. Пътувайте хилядолетие и стигнете земя, където цивилизацията е прогонила тези като нас. Там ще  бъдете в безопасност. Грижи се за момичето и когато стане в подходяща възраст да се защитава сама, върни я в Ирландия. Силите, които ти давам, ще ти служат добре в което и време да се озовете…И не забравяй думата си!”

Леприконът затвори очи и завъртя въздушното торнадо над държавите. Спусна се когато усети, че страната под петите му излъчва безопасност. В мига, в който петите на скитниците докоснаха земята, малката Марина отвори прекрасните си очи. Това беше  мястото и времето, в което й бе писано да живее. София, България, 1994 година.