Глава Втора
Сега препусках със сърце, биещо толкова силно, че заглушаваше слуха ми. Вятъра. Имах чувството, че работи за тях. Колкото повече приближавах гората, толкова повече ме дърпаха назад. Пръстите ми се бяха вкоченили и не усещаха вече грубите юзди, а дърветата пред мен се размазваха от жестоката студенина, биеща лицето ми. Не можех да остана там завинаги. Знаех го от първия си ден в манастира, но някак съумявах да откланям мислите си всеки път щом дори беглата идея за бягство се прокраднеше на пръсти в съзнанието ми. А това се случваше много пъти, повярвайте ми.
В онази вечер бях ядосана на сестра Маргарет, че ме взе насила от люляковата градина. Помня как ненавиждах милата й усмивка. Щях да се пръсна, защото тя ми се усмихваше през целия път до манастира. И все пак не се опитах да избягам. Дориан ми беше казала сбогом. Дори и едно шестгодишно дете може да разбере, че това значи много време до нова среща. Може би цяла вечност.
Все пак направих нещо глупаво и чисто детинско. Уплаших се от всички знаци по стените на манастира, от хората, изрисувани по таваните, от начина, по който ме гледаха минаващите жени, покрити в тъмни дрехи. След това се ядосах още повече на „спасителката” ми за това, че повтаряше: „Всичко ще е наред”; „Всичко ще се оправи”; „Тук много ще ти хареса”! Макар и лешниковите й очи да ме гледаха с любов, аз отново сравнявах всичко нейно с образа на Дориан.
Заведоха ме направо в залата за хранене. Макар и пълно с деца на моята възраст, това място беше тихо като в гроб, всички момичета облечени в черно , строги монахини, разхождащи се из редиците и гледащи единствения звук в целия манастир да е потропването на лъжици и преглъщането на куматите черен хляб. По принцип всеки гледаше мълчаливо в чинията си, но все пак купища детски очи ме обхождаха, щом минех през тях. Знаех, че представлявам интерес, че бях грозна картинка с голите си колене, скъсаната и мръсна рокличка и дългата ми несресана коса. Бях наясно, че след себе си оставях малки кални следи от босите ми крака. И все пак не ми беше понятно за какви се мислят те, че да ме водят на такова място, където последното нещо, което ще видя, е Дориан и тези като нея.
На всеки поглед отговарях с ответен. Срещах отвращение и безразличие, но това, което не можех да понясям, беше съжалението. Влажни детски очи, пълни със съпричастност. Като че ли някоя от тях знаеше през какво бях преминала! Та те всички бяха изпратени тук от богатите си родители. Нито те, нито фалшивият им бог можеха да ме убедят, че това място ще ме накара да се почувствам отново добре. Отново да бъда дете.
-Седни тук.-сестра Маргарет ми посочи свободно място на края на една от дървените пейки.-Това е Изабел, тя ще бъде момичето, до което ще бъдеш настанена в спалното помещение, докато намерим родителите ти.-отсреща мигаше бледо момиче, една-две години по-голямо от мен, с миши къдрави плитки и големи сиви очи. Предните й зъби тъкмо бяха поникнали, и бяха доста по-големи от нормалното. Забелязах, че когато се усмихна, се смути и се опита да ги прикрие под горната си устна.
Бях много гладна, не го бях усетила до сега. Коремът ми закъркори веднага щом седнах на масата. Изабел ме погледна състрадателно и ми подаде хляба си. Така станахме приятелки.
Всички в обхвата на масата се вторачиха в мен. Ужасено гледаха как дъвчех лакомо къса хляб. Щом сестра Маргарет постави чинията с картофена каша пред мен, аз хванах ръката й и й казах:
-Няма да намерите родителите ми, защото са мъртви. И двамата.
Всички откъснаха рязко погледите си от мен и вместо това се спогледаха един друг. Монахинята отдръпна внимателно слабата си ръка изпод мръсните ми пръсти и се отдалечи, потупвайки черната си тога. Изабел преглътна шумно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар