Глава Първа
Оставих се на нощта да ме погълне като топъл чай, вятърът беше по-нежен от всякога. Той вплиташе пръсти в косите ми и ги затопляше с люляковия си дъх. Тогава бях на шест. Сестра Маргарет ме откри в люляковата градина близо до манастира едва на третия ден. Помня, че всички ме съжаляваха-бедното сираче, едвам избягало от смъртта, стояло цели три дена без храна и вода под една пейка в манастирската градина. Но аз не бях сама. Колкото и нелепо да звучи, онази нощ аз се запознах със забравена. Казваше се Дориан и беше неземно красива. Помня само че беше прекрасна, имаше дълга права и мека коса с цвят на залязващо слънце и мека копринена рокля в цветовете на окапали листа. Първоначално се страхувах от нея, мислех, че е тъмният човек, който ме гонеше, и инстинктивно се гмурнах в розовия храст. Тя ме измъкна и докосна с меката си ледена ръка изподрасканите ми бузи. Странно е, че помня усещането как кръвта ми затопля мраморните й пръсти, но сякаш тези топлинни вълни преминаха и в мен. Раните под ръцете й спряха да щипят и скоро бях забравила, че ме е боляло.
Нощувах в скута й докато галеше косата ми и пееше приспивна песен на своя език. Бледите й устни напомняха седеф, а прекрасните й зъби бяха перлите, в които се отрязяваше луната.
Дните бяха по-страшни. Събуждах се сама под грубите слънчеви лъчи, а раните ми отново боляха. Намокрях очите си с вода от фонтана пред пейката, която ми служеше за легло, а развлечение намирах бродейки из „залите” (както аз ги наричах) на градината. За храна ми служеха няколко ябълки, които можех да достигна, катерейки се, и в повечето случаи – цветни венчелистчета. Останалото си време, преди да се здрачи, прекарвах пеейки си и наблюдавайки мраморните статуи на ангели-девици и смеещи се херувимчета. Тогава, разбира се, не бях наясно, че те са просто неми камънаци. Аз разговарях с тях на различни езици, които детското ми въображение можеше да измисли, и им давах имена.
Със залеза се появяваше Дориан и разговаряхме до „третата луна” както тя наричаше едно определено време на нощта когато се чуе първият лай на вълците в гората. Тогава Дориан започваше да пее, а аз сънливо тананиках докато заспя.
Тези три нощи бяха най-магическите, които до тогава бях изпитвала. И не поставях нищо на съмнение, защото бях дете. За децата магията просто съществува. А толкова неща не знаех.
Вечерта преди да ме открият, Дориан ми каза нещо важно. Приближи се до лицето ми като не спираше да ме гледа в очите. Отметна кичур коса от лицето ми и прошепна: „Ще ти кажа тайна. Слушай внимателно, защото ще мине много време преди да се видим отново.” Тялото ми потръпна от допира на студения й дъх до кожата ми. „Ти си във втората си луна сега, мъниче. В теб има нещо много специално. Животът ти предрича шест луни, родена си на пълна луна и всеки лунен цикъл съвпада с рождения ти ден до осмемнайстата ти година. Дарът, който ще ти дам за рождения ти ден е името ти. Вече не си безименна.” Дърветата зашумолиха от вятъра, който се засили в тополите щом забравената ме дари с име. „Лилиан”-прошепна. Преди да изпадна в несвяст Дориан ме погали нежно по изчезналите под допира й рани, и погледна за последен път в очите ми.” Le vaasi a meha, Lillian” - „Имаш прекрасни очи”.
След това, преди да изчезне с вятъра изкрещя едно сбогуване, последвано от глухо „Не ме забравяй”.
Забравената ме помоли да не я забравям.
Plsss, оставете коментарче да разбера какво мислите за простотийката ми... Бич ю! {}