Глава Втора
Хищник
Тичах с всичка сила, трябваше да проверя дали белезите бяха там! “Ами ако полудяваш? Може нищо от това снощи да не се е случило, може да ти се привиждат разни неща, които не са там и всичко да е плод на въображението ти.” Мислите ми препускаха по-гневно и от крачките ми. Отворих познатата врата и я оставих открехната в бързината, познатият мирис на махагон и изсушен люляк ме обгърна. Запрепъвах се към вратата на банята. В огледалото ме гледаше лице. Би трябвало да е моето, но не беше... Някакси беше по-различно, невероятно бледо, с широки зеници и кървавочервени устни. Роза върху бял лист хартия. Точно там – на тебеширената кожа, леко розовееха двете точици, които така се надявах да не видя изобщо. “Добре.-казах си.-Имаш нужда от чист въздух, този замък не ти влияе добре.” Махнах грозната огърлица, която незнайно кога си бях сложила, и разпуснах косата си от грижливия кок. Прозорецът в стаята беше леко открехнат и аз се приближих към него с надеждата само да ми се струва. Преди да посегна да го затворя, любопитно надникнах навън и гледката ме смая... Тъмните храсти, които бях забелязала вчера, късно вечерта, сега ме гледаха приветливо, обсипани с невероятни сини и розови цветя. В средата имаше величествен фонтан, а в далечината – още повече градина. Приличаше на парк, или по-скоро на резерват за застрашени видове цветя. По принцип не харесвам цветя, което винаги се е струвало странно на околните, но една малка горичка, зад цялата тази декоративна растителност, привлече вниманието ми.
Слънцето блестеше силно и натрапчиво по кожата ми, а местата на ухапването леко пощипваха. Беше прекалено светло и аз се затичах към гората като прежаднял скитник към бистър извор. Водата, сипеща се от дланите на самодива, изникнала от фонтана, ме примамваше с ромоленето си и отново жадните ми устни се разтвориха с желанието да отпият. Скрих очите си с едната ръка, наподобяващо козирка, а с другата си шепа дръзко загребах от фонтана. В мига, в който почти бях поднесла шепата към устните си, рязък тон спря движението ми и водата се измъкна изпод процепите на пръстите ми.
-Спри! Не... не бива да пиеш от тази вода! Тя е... мръсна! Да... едно време тук отглеждахме риби. – елмазените му очи излъчваха тревога, а гласът му ясно го издаваше.
-Съжалявам – почти заекнах аз смутено.
-Няма за какво да се извиняваш, не си знаела. Ти трябва да ми простиш за тона и държанието ми по-рано този следобед. Накъде си се запътила, ако не е тайна, разбира се? – закачливо поде Даниел.
-Ами, слънцето е твърде силно, а исках малко да се разтъпча. Към гората.
-О, чудесно. Бих искал да те придружа, ако нямаш нищо на против. Има едно много интересно място навътре, което искам да ти покажа. – беше се приближил толкова близо, че чувствах присъствието му във всяка своя клетка – наелектризиране.
-Нямам. Ще се радвам да дойдеш. – това беше напълно достатъчно и за него и за мен и той закрачи уверено по тясната пътечка, водеща до самото начало на гората.
Беше красиво. Осъзнах го едва след като очите ми свикнаха с обстановката и възвърнаха обичайните си функции. Вътре се чувствах много по-добре. И физически и емоционално. Сякаш бях прекрачила невидима граница между два свята. Хареса ми как тъмнината ме обхвана – очите ми се отпуснаха и любопитно заоглеждаха корите на старите дъбове, прохладата донесе усещане за свежест и сякаш съживи клетките ми една по една. Вече ясно осъзнавах къде съм и очертанията му пред мен бяха като изваяни. Реших да се оставя на сетивата си, за да усетя атмосферата най-пълно. Първо отприщих обонянието си. Зеленина, пръст, клони, роса, влага, пъплещи животинки, неговият аромат – съблазнително вкусен и свеж, и в същото време топъл и подканващ. После се засили слухът ми – пееща птица в далечината, хрущенето на счупените клони под краката ми, стъпките по сухата почва. Полюляването на листенцата на дъбовете от лекият ветрец, звукът от леещата се вода на фонтана и ромоленето на някакво поточе по-навътре в гората.
-Знам какво правиш.-внезапно каза той и се обърна с усмивка към мен.
-А именно?- погледнах го учудена аз.
-Наблюдаваш, нали?
-Ами, да, много е красиво...-продължих аз, объркана от внезапния въпрос.
-Нямах това в предвид. Ти оглеждаш и се ослушваш за нещо. Не съм ли прав?- той ме гледаше изпитателно и някак странно, по начин, който не можех да си обясня. Реших да не отговарям, защото просто не знаех какво да му кажа. Откъде беше разбрал за глупавата ми идея да се правя на хищник? Той се обърна и промърмори нещо толкова тихо, че едвам ми се стори, че каза нещо като “По-скоро дивеч”, но веднага отхвърлих предположението си – твърде странно и налудничаво, за да е истина.
Нищо особено, просто искам да се чувствам като на картинката... Изглежда приказно, нереално и е точно това, за което мечтая...това е...честно!
