Беше лед. Това, в което затъвах като в блато, беше лед... Никой не очакваше от мен такова нещо, винаги съм го желаела, обаче. Още когато бях там първия път ми се прииска да се слея с вълните и да потъна в забрава сред дълбините на морето.... и в последствие да ме открият... като... отдавна разбил се кораб, но...по-снежна и студена. Бях замислила всичко-от дрехите до косата (бяла нощница и дълга, кестенява коса, пусната да се рее във водната пропаст). Щях да бъда боса, а самият полет да стане около дванайсет вечерта (исках да е драматично). Може би щях да съм с превързани очи, но после се отказах-как щях да гледам красотата на морето докато потъвах? Не, щях да стоя с широко-отворени очи докато не могат вече да виждат.
Не бях предвидила солта и най-вече студа. Не възнамерявах да е през зимата, но пък ми се стори хубава идеята, че ще се превърна в ледено кубче и ще отплавам към окена докато един ден в бъдещето не ме открият и размразят (досущ като по анимационно филмче). Изненадах се когато тялото ми започна да се съпротивлява на желанието ми.Краката ми се бяха заковали на скалата и отказваха да скочат. Значи наистина бях две неща... Ръцете ми бяха обгърнали тялото ми, а всяка клетчица-настръхнала. Не им позволих да команват.
Краката се отпуснаха, а вътърът зажули бясно в лицето ми. Полетът беше кратък, не това, на което се надявах. Когато стигнах края си, усетих рязък удар по главата, крайниците ми бяха изтръпнали. Потъвах, а през тъмносиньото ледено одеало съвсем леко виждах красиво пено кръв, като ореол над главата си...
Следва продължение...
Няма коментари:
Публикуване на коментар