Край!!!

Блогът беше експортиран поради пробив в системата. Който желае да продължи да го следи, моля да ми прати e-mail, за да му дам новите координати на новия блог. Адресът ми е radinaman@abv.bg
Много ще се радвам да получа съобщения  от "вас".
Ако някой се чуди какъв е този прословут "пробив в системата"-нарича се мама.
Всички публикации са преместени в новия блог, както ще се попълват и нови, но не се знае кога, тъй като  на село няма нет... Аз обаче ще си довърша книгата за Катрин, както и някое друго нещице и когато мога-ще пускам по някоя друга публикация.
С много скръб на сърцето обявявам този блог за закрит.
R.I.P., блогче....

На голф игрище-за рожден ден

След 5 часа път до Балчик, наййй-после пристигнахме в хотела на голф-игрището "The Lighthouse". Стаята се състои от хол с вградена кухня и мини-бар+плазма и нет+балкон, две спални и две бани (едната-моята, е с душ кабина, а другата-с вана). На мама изведнъж й се допи RedBull при положение, че никога преди май не е пила и аз й се скарах, защото харчи пари напразно. Тя, разбира се, започна да остроумничи и изтъкна, че може да прави каквото си поиска. Възрастни.
Изкъпах се (мисля, утре, когато си тръгнем, да взема малките бутилчици от банята-обожавам ги) и се облякох за рождения ден (не,не сме тук за голфа, а сме да рожден ден на някакъв приятел на тате). Споменах ли, че си направих меден кичур? Даа,отпред. И хич не върви за официални мероприятия, но пък за тийнейджър е "вървежен". 
Сега си мисля как мама няма да ми даде да дойда на партито, защото не си нося официални дрехи и с начупената с пяна коса и този кичур приличам на цигане.
Ами,много ми пък дреме. Аз тогава ще си гледам някой от вчера-изтеглените филмчета и ще пресуша мини-бара. Тийнейджъри.
Хайде,затварям, че тате вече любопитствува какво толкова пиша.
И съм скапана от часовете път.
Ба-бай!

Когато замлъкне вятъра в короните

Ще запиша думите си с онези ръце,

Които раздираха шумата и бодяха бодлите в онзи ден.
Защото т бърсаха сълзите ми
и загребваха разтворените във водата
нещастия вчера.



Не помня как стигнах.
Само помня, че се надпреварвах с
адреналина в краката си и разпространяващата се агония.
Бягах в тактовете на извиращите хлипания
и намразих хората, които попитаха какво ми е.


Мислено ги разкъсвах,раздирах,
кълцах, ритах…защото продължаваха да се интересуваха.
Защо просто не им пукаше-като на причините ми?!


Стигнах до брега на езерото
и клекнах на чакъла-нарекох го „моето място”
и му разказах всичко, защото ти отсъстваше…
Беше в телефона вместо в паметта,
а той лежеше умрял на масата.


И плаках, и проклинах, и скимтях,
а водата просто си стоеше.
И всичко просто си стоеше.
А мен ме взимаха дяволите и ме
разкъсваха, кълцаха, ритаха
и отново залепяха. И после пак.


После тичах слепешката обратно
и се взирах в празните стаи...
стая след стая, а аз бях толкова пълна,
че чак преливах и исках да им излея всичко,
за да се почувстват хора. И усетили болката щяха да се
разрушат. Доброволно.


Погледнах към езерото, а то ми се
присмиваше с вълнообразни усмивки.
Аз затова си хвърлих салфетката,
прогизнала от сълзите, във водата-
за да се отрови от солта.
А всичко отмина там-седнала на балкона
върху мръсния климатик
в една от праните стаи на жилищния комплекс-
мъката се зарови в бодлите на дърветата
срещу ми и звука на дърворезачката до тях.
И теще отнесат тези последни мигове „в гроба си”-
когато замлъкне вятърът в короните им.

За изминалите два дена

Очаквам леля всеки момент да дойде, за да ходим на Правец. Таам ще преспя една вечер и утре съм на рождения ден на Радо в Скравена. Така де, поне засега, защото ако стане така, че Лина не може да дойде, аз също няма да ходя... (Не,не се влияя от другите, просто няма някакси да е удобно да остана там за вечерта само азз... )
Взех си багажж... единственото, за което съжалявам е че не можах да си боядисам белия кичур, с който се сънувах. (Аз съм много странен човек-почти всичко, което сънувам и е възможно-го правя реалност-философията ми е, че щом съм го сънувала, значи има причина и трябва да стане така...)
Вчера разхождах сестра си в парка и после ходих до тате, та се случи нещо мн гадно... Видях през балкона (където наблюдавах и миналия път, когато се сетих за Минчо) стари приятели от детските години-Еди и един Цецо. Чуудих се дали да не им викна и да им помахам и реших да съм по-импулсивна иии...викнах: "ЕДИИИИ" (два пъти). Сега, знам, че Еди никога не е бил добър в никой смисъл на думата, но се надявах като е попорастнал да се е пооправил... Е,грешала съм, защото стана най-гадното отвръщане на поздрав в историята за отвръщане на поздрави-той ме изгледа за част от минутата и пак си се обърна. Цецо беше отишъл да търси топката, с която играеха футбол, иначе, ми се иска да мисля, щеше да ме познае.
Не трябва да се чувствам гадно, но все пак....
Таа,както и да е...
Песен на деня: Waka waka- Shakira

Съжалявам....

Да,вече съжалявам и си връщам думите назад-определено+ две неща, които искам да кажа:
1.-во днес с Ива, Васи и Стефи ходихме на пикник в градинката зад Хилтън и беше спр яко и го препоръчвам на всички, на които им се ходи на пикник с приятели ( и живеят в София).
2.-ро вчера бях в Борисовата и пописах малко+почетох книга, та ето какво измислих:
(това си няма име, но засега съм го кръстила емблематично "Паркът"):

Булеварда докосват куп малки обувки,

печатайки историята си в земята.

И моите съвпадат с някогашните забързани стъпки

на чиновник или войник, завръщащ се от казармата.

Въпреки че сега е извънредно различно,

аз се губя в техните надежди.

И всяка пукнатина по асфалта-бръчка по лицето на земята,
ме изпълва с времеви копнежи.


Намерих пейка под сянката на жълъда
и бях сама под звука на минаващи коли…
Обяснявах си знаците и емоциите по говора на хората,
детски плач върху шумен разговор,
върху ревът на коли.
Шепа тишина желая вътре в шепа сянка…
и ветрец.
Моите недописани мисли...
макар да не зная,ще се родят на асфалта във вид на синчец.






И някой ще ходи по моите думи след много,много години…


Завива се слънцето,
сълзите му ще закапят по моите листове.
Ще размият думите, ще запълнят стъпките…
Ще остане в парка само брадатият старец,
мокрите ми стихове и напъпилият синчец.

А пък това е "Философията на стрелковите":
 
За заключим времето!



Да му продадем обувки от найлон и да го надбягаме в собствената му игра.
И в бързината няма да виждаме страдащите хора.
Ще си купим часовници за всяка дреха
и ще се затворим в механизмите.
Така ще живеем срелково в собственото.






Ще е толкова лесно! Ти осъзнаваш ли?!
Без ненужно страдание и чужди болки
ще наблюдаваме всичко отстрани-
недосегаеми за проблемите на смъртните.






Нека се срещнем в кабинета ми в четири.
Аз съм намерил хубаво куфарче с дръжка-
разнасяш си го навсякъде и като ти скимне-
заключваш се вътре! Изгодно!




На кого са му притрябвали характери?
Времето е ценно да се губи из…природата!
Не сме буболечки, че да щъкаме из поляните
по цял ден!
Ти мене слушай и ще живееш добре!