Когато замлъкне вятъра в короните

Ще запиша думите си с онези ръце,

Които раздираха шумата и бодяха бодлите в онзи ден.
Защото т бърсаха сълзите ми
и загребваха разтворените във водата
нещастия вчера.



Не помня как стигнах.
Само помня, че се надпреварвах с
адреналина в краката си и разпространяващата се агония.
Бягах в тактовете на извиращите хлипания
и намразих хората, които попитаха какво ми е.


Мислено ги разкъсвах,раздирах,
кълцах, ритах…защото продължаваха да се интересуваха.
Защо просто не им пукаше-като на причините ми?!


Стигнах до брега на езерото
и клекнах на чакъла-нарекох го „моето място”
и му разказах всичко, защото ти отсъстваше…
Беше в телефона вместо в паметта,
а той лежеше умрял на масата.


И плаках, и проклинах, и скимтях,
а водата просто си стоеше.
И всичко просто си стоеше.
А мен ме взимаха дяволите и ме
разкъсваха, кълцаха, ритаха
и отново залепяха. И после пак.


После тичах слепешката обратно
и се взирах в празните стаи...
стая след стая, а аз бях толкова пълна,
че чак преливах и исках да им излея всичко,
за да се почувстват хора. И усетили болката щяха да се
разрушат. Доброволно.


Погледнах към езерото, а то ми се
присмиваше с вълнообразни усмивки.
Аз затова си хвърлих салфетката,
прогизнала от сълзите, във водата-
за да се отрови от солта.
А всичко отмина там-седнала на балкона
върху мръсния климатик
в една от праните стаи на жилищния комплекс-
мъката се зарови в бодлите на дърветата
срещу ми и звука на дърворезачката до тях.
И теще отнесат тези последни мигове „в гроба си”-
когато замлъкне вятърът в короните им.