Лихва-живот (или плод на среднощното ми вдъхновение)

                               Лихва-живот

чакам отзиви после!

Винаги съм знаела, че съм различна, но се убедих в правотата си на осемгодишна възраст. След училище отидохме с няколко човека от класа в един приятел да гледаме страшен филм. Всичко това обаче беше предтекст да се съберем и да разберем кой-кого харесва. Никога преди не бях гледала ужаси, а момчетата бяха подбрали филм, на който не помня заглавието, тъй като беше отдавна, но беше наситен с бруталности, кръв и насилие. Тогава още се гледаха касетки и Андрю (така се казваше момчето, на което бяхме на гости), бе открил кутия от обувки „Адидас”, пълна със „забранени” филми. Помня,че се наредихме в кръг във всекидневната пред телевизора и си разменяхме заговорнически погледи. Момчетата си шушукаха, а аз…е, аз бях нетърпелива филмът да започне. Разказваше се за някаква изоставена болница и призраците на умрелите пациенти, които убиват група „ловци на духове”. И докато приятелките ми пищяха, а момчетата вътрешно умираха от страх и доста често посещаваха тоалетната, аз бях запленена. Просто шокирана от това колко различни начини има да умреш… Замисляйки се сега, може би ако не седях най-отзад някой от съучениците ми би забелязал жадния пламък в очите ми и широката ми усмивка, предизвикана от разчленяването на тялото на младата журналистка. След време този някой би си спомнил колко странно се държах когато те поискаха да сменят филма с друг, по-„неподходящ” от …друга гледна точка. Но никой не ми обърна внимание. И това ме доведе до тук. Виждате ли, вината не е в мен, а в тях. Е, може би е и малко в мен, но този следобед ме оформи като човек, извая личността ми. Така че вината всъщност е на телевизията…Татко казваше:”Телевизията е виновна за всичко”, и явно е бил прав.

Сигурно си мислите, че болният ми мозък е в следствие на лошо възпитание, на немърливост от страна на родителите ми. А може би е наследствено…Но това са глупости! Е, може би това, че майка ми е повече пияна отколкото каквото и да е било друго допринася, и това, че баща ми е починал когато бях на осем, няколко седмици преди „заветния” следобед, също е причина. И така мога да си обясня тези мисли, които ме сполитаха, ако бях психиатър. Но истината е, че в малко градче като нашето няма какво толкова да се прави, особено ако живееш на гърба на социалните помощи и майка ти е бременна от тъпия си приятел-„косматия Джо” (както го наричам). По цял ден си стоиш вкъщи и я обслужваш, отваряш и затваряш прозорци, чистиш повръщано, криеш бутилките с уиски, за да не ги намери. После оправяш леглото, нагласяш възглавницата и я завиваш. Стоиш докато заспи и после си представяш как притискаш същата тази възглавница върху лицето й, докато спре да диша. И пухът поема всички писъци.

Но не…поне не още…

Всяка вечер си лежах в леглото и се сещах за филма. Сцена след сцена, съпреживявах болката на жертвите…Ха, това прозвуча смешно! Всъщност изпитвах силен адреналинов поток, представяйки си удовлетворението на убиеца точно в момента на така наречения „последен дъх”. Но истината е, че идеите ми как да убиеш някого се изчерпваха само с удушаване, удавяне, застелване, отравяне и намушкване. И не беше достатъчно, така се дразнех на липсата си на въображение! Затова имах идея-трябаше пак да гледам филма, не, трябваше да изгледам всички такива филми, които криеше „забранената кутия”. Следователно, трябаше да се сближа с Андрю…

Осъзнавах, че го използвам, но честно казано и той печелеше…Всеки следобед през ваканцията, веднага щом майка ми заспеше, аз се промъквах навън, грейнала от щастие, и се срещах с Андрю на верандата пред къщата им. Родителите му работеха много, дори и майка му бе предпочела деловия живот пред домакинската работа и затова го оставяха с глухата му баба Айрин. Тя приготвяше лимонада и заспиваше, увита в сто одеяла през юли на люлеещия си стол. Отначало само си играехме, пиехме лимонада, люлеехме се на гумата в двора му, катерехме се по дърветата. Знаех, че трябва да съм търпелива и търпението ми ще се възнагради. После, към края на деня, когато вече бе станало време да се връщам, с мъка се отляпях от телевизора. Може би ако Андрю се беше усъмнил в манията ми за страшни филми, а не ме беше зяпал странно всеки път, може би тогава също нямаше да се стигне до тук? Той щеше да спре да ме кани, аз щях да изместя странните мисли от главата си с всекидневни глупости и щях да съм обикновено момиче. Уви, не всичко се нарежда. Не че се оплаквам!

Всичко вървеше по мед и масло. Роди се брат ми-Найджъл и Джо се премести за постоянно в нас. Това ме дразнеше, тъй като винаги се разхождаше по зацапан с машинно олио потник, вонящ на пот и цигари, и мръсни изрязани дънки, които оголваха значителна част от косматите му крака. И бейзболната шапка. Тази, избеляла и едновременно почерняла от слънцето и годините мръсно бяло-зелена шапка, която сваляше единствено когато спеше и в редките случаи когато се къпеше. След раждането на брат ми майка ми стана набожна. Разправяше наляво и надясно, че Бог й се явил насън нощта преди да роди и й казал, че Найджъл е негов пратеник на Земята. Истината е, че беше намерила шишетата с долнопробно уиски, които умишлено криех, и се беше напила до козирката. Но това го знаем само аз и докторът. Та, от тогава тя започна да ме кара да обслужвам не само нея, ами и „потомъкът Господен”. Всяка Неделя ходеше на църква като го взимаше с нея, а мен оставяше на произвола на съдбата, за да пера и простирам чаршафи, пелени и гащите на Джо.

Тогава бях на десет. И всеки ден едно и също. Безсмислена сутрин, домашни задължения на обед, включвайки готвене и миене на чинии, следобед само за мен и манията ми по страшни филми…да, и Андрю. Вечер с очи, забити в тавана и уши, кънтещи от кавгите между Джо и майка ми, трошенето на чинии, съпроводено от бебешния плач. Или още по-лошо…среднощните похождения в спалнята. Понякога просто ми се искаше да притежавам пушка като тази на татко. Всъщност не коя да е, а точно неговата!  Тази, с която се застреля сам. Та, затова съм това, което съм. Майка ми забременя от друг мъж, което доведе до самоубийството на баща ми, което доведе до алкохолизаирането на майка ми, което в следствие ме превърна в…убиец. Не, всъщност не харесвам това название, твърде е плоско…Предпочитам да се наричам: „Данъчен. Взимам лихва-живот”.