Мама

Никога не съм ви говорила за майка си. Разбира се, споменавала съм я тук-таме, но никога, никога не е била предмет за наблюдение на преден план. След тази вечер просто се чувствам задължена да ви я опиша. Виждате ли, мама заминава тази ранна утрин за Англия, където ще асистира на леля през първите дни от раждането на бебенце Софи (ударение на "о"-то). Затова мама поиска да й кажа нещо хубаво (вземайки една моя блуза), а аз бях твърде заета с "Анатомията на Грей" и я отрязах. Но дали от вина, дали от скука, й написах песничка и й я изпях. Ставаше дума за това колко я  обичам и т.н., която я накара да се разплаче. Мама е много силен човек, тя е "гредата", "опората" в семейството и не мога да кажа, че не плаче, но "щастливият" й плач е много, много рядък. Песничката ми доведе до дълбок и прочувствен разговор за...всичко. И мама си призна защо е работохолик. Аз израснах само с нея през първите си съзнателни години, много малко хора знаят, но бях на три когато тя ме взе от художествена гимнастика и напуснахме баща ми. Няколко седмици никой не знаеше къде сме. Тогава разбирах много малко и ме интересуваше само да чуя тате, да изгледам "Снежанка" за петдесети път и да облека новата си зелена пижама на цветни точки. Общо взето след развода мама е била отлъчена от баба и дядо (за това не знаех) и се е осланяла единствено на работата си-знаела, че ако има работа, то има пари, следователно осигурява живот на мен. (странно как в момента изучаваме именно подобна история-"Дядо Горио") Разчитала само на работата си в общи линии. Помня, че беше много трудно да бъдеш първолак и да се прибираш в празна къща, но мама винаги ВИНАГИ намираше време да си поговори с мен, да ме заведе на карате (спортът беше много важен за нея). После се преместихме в Разград и вторият ми баща се разболя тежко, няколко месеца лежа в болница с изключително опасна плевмония, тогава мама разбрала, че всичко се случва и наистина може да намери опора само в работата си. Тя учеше денонощно, кълнейки се, че ще бъде най-добрата и следователно винаги ще има доход, с който да ме храни. И продължава да учи! Тя е моят герой...тя е толкова много неща! В кошутените й очи виждам неизмерима любов, не знам дали го разбира..Повече от връзката майка-дъщеря е...разбира се, и ние имаме "земни" свади, все пак и двете сме много автономни личности, но там е и онова извънземно чувство..мисля, че се наричаше любов... Та, в крайна сметка, мога да  й простя онази самотна част от детството ми, дори трябва да й благодаря-именно тогавашната ми самостоятелност ме е направила това, което съм сега. (Прозвуча банално, но баналностите са истини и просто фразата дойде на място.)
П.П. Гледах поста да не е много прочувствен и излишно възторжен, за да не отегчавам, а и защото аз самата се дразня от превзети истории.