Два свята

с благодарности за Chocolate~

На връщане от училище си надух музиката на макс и светът наоколо се промени..Какви неща може да прави една песен....Бийтът изпрати вълнички до мозъка ми и ми каза да се отпусна, да се радвам на вечерта. Искаше ми се да се кача на каменния перипет на моста и да танцувам, да си избера случаен човек и да го прегърна. Да следя някой през целия му път, независимо къде отива и колко се отдалечава. Да обикалям в кръг около уличен стълб...исках, а нямах смелост, защото извън света в главата ми течеше друг, по-различен свят. Хора бързаха, бутаха се, оплакваха се, бяха ядосани...всеки със своите емоции, всеки в неговия свят. Дали не съм изглеждала като олигофрен в метрото, тананикайки си на някоя песен и потропвайки с пръсти в такт?... И все пак нощта бе прекрасна, в главата си аз бях облечена като каубойка.
Слушах си музика и докато мих чинии, но изключих ли я, всичко отново стана сериозно..Ежедневието ми пак проби дебелата защита на мозъчната ми кора, и нахлу, изгонвайки развинтеното ми въображение. И се сетих за нормалните неща-как за първи път разбрах задачата по математика, как Боби ме би на сантасе, как направих джувка от различни ластички в косата на Мартин, как Калчо се преби в трамвая, как с Кики се молехме да не ни изпита по испански след като получихме лошите си резултати на диктовката...
Ах, човешкия мозък е такъв диамант, като бездънна яма е, като господарят на тялото! Значи-сега се сетих, че обичаме не със сърцето, а с мозъка!

След толкова размисли и страсти, към които трябваше да бъдете прекалено толерантни (съжалявам за което), само ще кажа, че не е лошо да живееш в двата свята-материалния и въображаемия. Да прехвърчаш помежду им е като да отиваш на ваканция всеки път, щом ти доскучее на другото място..