Ето и първа глава:

ГЛАВА Първа
Убеждения

Събудих се със странно усещане. Не знаех къде се намирам, но ми беше добре. В Рая? В Рая би трябвало да е добре. Беше топло, слънчево, меко като в пухен юрган. Лилав пухен юрган.
Значи не бях умряла, но как се бях озовала в махагоновото легло? Бях ли сънувала всичко това?
Въпросите пареха главата ми. Бях жадна. Гърлото ми гореше. –Вода...-защо имах чувството, че някой ще ме чуе? Имаше ли някой друг в стаята? Просто нямах сили да стана и сама да си налея.
-Дъще? Катрин? Добре ли си?-гласът на татко ми подейства успокояващо, макар той самият да звучеше уплашен.
-Вода, татко...моля те...-звучах дрезгаво и несигурно. Гласните ми струни пулсираха.
-Да, добре.-надигна ме от леглото и постави малка лилава възглавничка под тялото ми, след като видя, че не мога да се изправя сама. Изгълтах ледената вода за секунди. Студа продра рязко гърлото ми, но не ме впечатли особено, жаждата беше належаща. –Добре ли си, мила?
-Да, татко. Нищо ми няма. Какво стана? Какво се случи?-той ми се усмихна тъжно и започна демонстративно да почесва едва наболата си брада. Правеше така когато смяташе да излъже.-Нищо особено. Просто, когато не се събуди когато те виках, се притесних.-лъжа.-Аз...не знам...беше ужасно студена и затова ти метнах едно одеяло отгоре. Наистина се притесних. Ти бълнуваше и се мяташе насам-натам, но не можах да те събудя каквото и да правех.-точно така, стигаме до истината...-Говореше несвързани работи. Стъкло, врата, някаква кърпа... питаше някой къде е...такива неща.-настръхнах когато си спомних за вчера. Очите ми почти изхвърчаха от орбитите си. Татко стана свидетел на внезапния шок.
-Спокойно, дете. Било е само сън.-не осъзнавах, че има и някой друг в стаята. На изискания стол, до вратата, седеше граф Николай Капитаров. Беше се облегнал спокойно назад. Тъмните му като катран очи контрастираха с изцяло белите му дрехи и коси, сплетени на дълга плитка, и гледаха състрадателно към мен. Но погледът му така заблуждаваше. Не ми съчувстваше, а ме убеждаваше в думите си.
-Да, само сън. Нали така, дъще? – защо трябваше да ме пита? Не съм глупачка да твърдя обратното.
-Да. – съгласих се аз. Но не беше така. Нали? Всичко беше толкова истинско! Още ухаех на ароматните пени за вана.-Къде ме намерихте?- попитах предпазливо аз.
-Какво искаш да кажеш? В леглото, как къде?- отговори с тревожна насмешка баща ми. Кимнах на себе си.
-Може ли минутка да се облека, татко? След малко ще сляза долу за... закуска? Колко часа е?- колко ли бях спала, за да се обезпокоят и да ме потърсят?
- Да, ако се чувстваш добре. За закуска... следобедна може би?...-графът ми се усмихваше ведро и... многозначително.
-Благодаря.
Първото нещо, което направих, когато останах сама беше да погледна под одеялото. Бях облечена в бялата си нощница. Някой ми беше облякъл дори и жилетката. Отметнах тежката завивка и се опитах да стана. Главата ми се замая. Догади ми се. Едва сега усетих, че студена пот беше побила по тялото ми. Беше ми студено въпреки че в стаята би трябвало да е топло. Слънцето озаряваше половината стая. Частта откъм вратата и стола, на който седеше графът, стоеше в сянка.
Намерих пантофите си и се запътих към банята. Беше ме страх, но едновременно с това изпитвах любопитство.
Вратата изскърца леко при отварянето. Стаята беше... напълно различна. Разбира се, ваната все още си беше на вчерашното място, но сега забелязвах и малката мивка от едната страна на стените. До нея имаше дървено шкафче, върху което беше поставена лилава орхидея. Отворих вратичката и там намерих още няколко малки шишенца с разноцветна течност, изящна златиста четка за коса и такава по-малка за зъбите.
Студената вода дойде ободряващо. Наплисках лицето си, ръцете си до лактите, врата си. Жадно отпих от шепите си. Грабнах четката за зъби. Беше доста тежка. Погледнах се в огледалото. Гледката ме шокира!
Дългите ми, непокорни коси се бяха извили на малки непослушни къдрици покрай лицето ми. Лицето ми? Бях така бледа и изпита, никаква следа от предишната ми руменина. Очите ми бяха зачервени и смъдяха под клепачите, но това, което ме шокира най-много бяха двата малки огненочервени прореза на сгъвката на шията ми. Механично посегнах към врата си. Не би могло... и нямаше нищо, нито подутина, нито вдлъбнатина, грапавост. Само гладка ледена кожа. Ноктите ми се впиха в мястото на... ухапването? Пробождането? Сама ли се бях наранила и защо раната се виждаше само в огледалото?
Чакаха ме. После щях да разнищя този въпрос. Имах време за това, но те не трябваше да се усъмнят в мен, особено графа.
Облякох първата рокля, която се подаваше от куфара, грижливо подредих косата си на кок. Нека вратът ми се вижда, така ще разбера виждат ли раната другите.
Чакаха ме на голямата дълга маса, на която бяхме вечеряли снощи, когато пристигнахме. На масата имаше четирима души. Преброих отново. Татко, графът, господин Тейбъл и Даниел. Даниел е тук? Разбира се, че е тук. Кимнах объркано, но все пак учтиво, Даниел ме погледна с любопитство. Седнах тромаво до татко. Беше напрегнат, изглежда бяха водили смущаващ разговор. Естествено те бяха млъкнали щом аз влязох.
-Как се чувствате мадам Катрин?-с малка нотка на загриженост попита графа.
-По-добре, благодаря.
-С баща ви тъкмо обсъждахме малката...случка. Радваме се, че сега сте в бих казал по-добро състояние.- татко не отпусна мускулите си повреме на думите. – Позволете ми да ви представя сина ми Даниел Капитаров. Той пристигна едва тази сутрин от Белгия, където беше на кратка... екскурзия.
-Нима?- заинтригувах се фалшиво.
-Добър ден, госпожице Катрин.-отвърна невинно той.
- И на вас.-двама могат да играят таза игра.
-Не мога да пропусна да отбележа любопитството си към орнамента на врата ви.-потръпнах. Любопитство значи. Лукаво. Не знаех какво да отговоря, за миг сърцето ми спря хода си, а дъхът ми секна. Всички се вторачиха във врата ми с неприкрит интерес. Ами сега? Как щях да обясня?
Даниел очакваше. Всички очакваха. Аз стоях замръзнала.
-Много е красиво. Злато и сапфири предполагам.-обади се
графът, за да пресече тишината. Погледнах към шията
си. Бях забравила за златната огърлица, която си бях
закопчала в бързината. Явно облекчена срещнах
самодоволния му поглед. Бях се уплашила като преди. Той
знаеше какво се беше случило и щеше да ми каже, щях да го
накарам. Зелените му очи проблеснаха с непозната искрица в
тъмната стая.