Използвах предишните четирейсет минути за да напиша пролог за книгата си. Ще го просна тук, за да се възхищавате на плодовете на труда ми. ;p Става дума за момиче,което отива с баща си в Румъния на гости на влиятелен граф,за когото работи баща й. Историята не се развива в настоящето,а в далечното минало. Разбира се,там тя среща синът на графа- безумно красив вампир. Тайните няма да ги разкривам все още,но само ще кажа,че той си има брат.
Първа глава още не съм я написала,но работя по въпроса. Ето ви засега пролога:
Пролог
Останах сама. Миризмата на застояло ме жулна със затварянето на вратата. Стоварих куфара си върху леглото. Не бях виждала такова от онази вечер в изискания хотел преди близо седем години. Дървото беше тъмно и оформено на извити дъги и пролетни цветя. Махагон- веднага разпознах миризмата. Чаршафите имаха люляков цвят, а балдахина, който се провесваше тежко беше с две – три гами по-тъмен от одеялото. Отворих ципа на тъмносивия си нов куфар и извадих бялата си нощница. Вечерите ставаше студено беше казал татко и затова извадих за всеки случай и тънката сребриста жилетка.
На ъгъла на леглото бяха поставени кърпи – една по-голяма и две по-малки с ингравирани букви М в тъмночервено.
Грабнах голямата и се увих в нея. Зашляпах боса по студения под докато стигна до банята. Не бях влизала вътре, но се надявах да има вана или поне душ.
В самия център ме чакаше красива бяла вана, вероятно никога използвана, а отстрани три малки шишета с пяна. Погледнах етикетите – бял лавандър, кокос и мляко, захар и слънце. Реших да сложа от всичко по много. Водата беше топла и приятна, а от уханията на пяните главата ми се завъртя. Отпуснах се, преливаща от емоции. Реших да се потопя цялата – да усетя с цялото си тяло топлината.
Почти забравих да се покажа отново. Лъхна ме студът на празната стая. Извърнах уморено глава и чак тогава забелязах, че таванът беше стъклен.
Свещта, която бях запалила придаваше замъглено усещане за светлина, но все пак ясно можех да различа очертанията си, макар и огледалото да беше доста високо над пода.
Стори ми се, че някаква тъмна фигура се доближава. Тялото ми настръхна под вече хладката вода от внезапен студ.
Не бях чула вратата да се отваря. Възможно ли беше някой да беше влязъл докато съм била под водата?
- Ехо? Има ли някой?-чух се да прошепвам уплашено.- Татко?-беше глупаво да смятам, че е той. Някакси не би могло, но поне се надявах да е той. Само него познавах в този зловещ замък.
Нямаше отговор. Естествено.
Изтрих очите си от парещата пяна. Навън зави вълк, а клоните на вековното дърво заудряха прозорците в стаята. Усетих онова надигане в гърлото, когато си на път да се разплачеш. Беше ме страх, определено.
Първата сълза самотно се стече по ледената ми буза. След малко я последваха още няколко. Тихо скимтене се чу сподавено от гърлото ми. Макар да изстивах от студ, кръвта ми бясно спринтираше във вените ми.
-Шшшшт...- някой прошепна в тъмата. Аз се обърнах рязко, но нямаше никого. Хлипането ми се превърна в отчаян вик за помощ.
-Махай се!-успях да изкрещя задавено.- Какво искаш?
- Катерина.-прошепнаха сякаш няколко красиви гласове. Прозвуча сякаш стотици камбанки се удрят в утринна роса. Но по-тихо, по-мрачно и примамливо. Не познах гласа. Но познах акцента.
Плачът ми пресекна. Погледнах с уплаха към огледалния таван с очакване да видя този, които се криеше в сенките.
Наистина го видях. В единя край, на тази иначе така овална баня, се беше подпряла тъмна, висока фигура. Беше облечен изцяло в черно, а катранените му коси падаха покрай наведеното му лице. Виждах само края на брадичката му и той ми се стори плашещо бял и изящен – почти като ваната. Стоеше си там напълно спокоен и безмълвен. Тъмна статуя със снежна вътрешност. Аз го познавах. Поне знаех кой е. Даниел-
синът на графа. На идване бях видяла негов портрет в коридора.
Почувствах се неловко. Засрамена и в същото време унижена. Не, не беше това думата. Чувствах се опиянена. Привлечена.
Като че ли видях крайчеца на брадата му да се оформя в лека усмивка.
- Не е честно. Ти идваш на гости, а аз съм в провинцията. Нали така?- в невероятно мекия му глас имаше съжаление. Поне привидно.-Искам да кажа, колко жалко.-отново се долавяше насмешка. Някаква шега, която не разбирах.
-Но ти си тук.-аз прошепнах думите на един дъх. Нямаше други емоции освен очакване. Нямаше страх.
Прозорецът отново издумка в отговор на вятъра.
-Освен ако не искаш да си тръгна.-не беше въпрос, знаеше отговора.
-Не искам.-защо? Защо не исках?
-Много добре. Чакам те тогава... побързай.-тялото изчезна. С него се загаси и свещта.
Със свещта настъпи и паниката. Нямах представа какво беше това. Какво се беше случило току-що?
Станах бавно от ваната и потърсих кърпата пипнешком. Бях сигурна, че я бях оставила в края. Нямаше я.
Опитах се да намеря пътя до вратата. Заопипвах грапавата стена, но така и не напипах металната дръжка, нито дори дървената материя. Струваше ми се, че съм обиколила цялата стая. Бях зазидана. Някакси бях зазидана в студената тъмна баня. Заудрях по камъните с юмруци, закрещях и гласът ми отекна като ехо по стените. Свлякох се на пода и зачаках някой да ме открие. Беше безумно тихо.
Беше тихо. Нямаше вече нито далечен вой, нито вятър, нито удрящи се клони. Започнах да лазя отчаяно към ваната. Надявах се поне малко топла вода да ме изкара от този кошмар, беше глупаво, но какво друго ми оставаше? Почти не чувствах ръцете си. Цялото ми тяло беше изтръпнало от студ и болка.
Не намерих нищо. Никъде. Проснах се свита на средата на тази нереална стая и зачаках да умра.
Няма коментари:
Публикуване на коментар