Днес.

Днес улицата беше безкрайна и розова. Не като в сън, или мечта на ума, а наистина. И макар че небето бе като бебешко дупе, самият въздух бе тъмен, натежал и ха-да завали. Нито е зима, нито е пролет. Повече се чувства като погребване на слънцето, отколкото като прекрасен залез. Така е и в мен, някой ще каже "елегия"-това е когато чувствата на героя са в унисон с природната картина.Във втори клас имаше една такава тъжна история за сърничка, изгубила малките си, или нещо подобно, та аз живея в елегия!
Всеки ден е същата песен в нова тоналност, спасение намирам единствено в мислите си, където пътувам далеч, далеч...Ето сега съм в купето на бърз влак, но от тези като по старите филми, и съм подала главата си извън прозореца. И ръцете също. Слънцето залязва, но все още е топличко и вятърът в косите ми е нежен и има солен вкус. Аз съм по къси гащи и потник, отдолу е банският ми, а цялото купе е пълно с моя багаж, по седалките има разлистени книги и списания, чантата ми е отворена и до нея има плик с дъвки, студен чай и сандвич с черен хляб и маруля. Пътувам за морето и има още много, много път! Внезапно вратата на купето се отваря и влиза момче на моята възраст с раздърпана раница, рошави къдрици и изрисуван с маркери калъф, съдържащ китара. Очите му са светлокафяви, топли, усмихнати и леко лукави. Всъщност аз не разбирам, че е влязъл, тъй като крещя през прозореца и ръкомахам, но той е там, зад мен и ме наблюдава.
И небето е розово като днешното. Защо този ден не може да е днес? Защо вместо тъга, умора и отчаяние не изпитвах неспирна радост и вкус на приключения? Но не, трябва да уча, да се возя в метрото, да убивам скуката в четене на книги, мечтаене и ядене. Кога ще мога да действам, а не само да си фантазирам?...
Днес?..