Странно, но истина..

...и избягах с плика, пълен с тайна. Не, всъщност съдържаше носия.


Да, от онези, старите, запълнили най-горния шкаф на раклата с бабините вещи. Идеята ми беше да се облека като мома, да начервя устните си в искрящо червено и да подплашвам любопитните шумачани, като им съскам. Преоблякох се в двора на безлюдната къща и скрих дрехите си под...май беше джанка.

Сложих MP3-ката в ушите си и пуснах Бритни до дупка. Ефекта беше меко казано странен. Щом песента стигна най-бруталната си част, цялото ми тяло настръхна и започнах да откачам. Представих си, че съм паднала от астероид и не знам как съм се озовала на поляната. Колкото повече навлизах в гората, толкова повече се правех на тайнствено “животно”. Бях вампир, който искаше да убива и следях настойчиво за жертва. Сърна не, но поне заек, кон...

Тогава стигнах до вратата. Беше разположена на края на една поляна, към която ме заведе пътеката зад бунището. Отместих дъските, наподобяващи порта и влязох.

Изключих музиката, защото беше... впечатляващо! Сливи, дюли, ябълки и онази порутена къщурка, най-вероятно някога “самалък” (хамбар, но за сено) и ми хрумна идея. Исках приключение, да не съм сама. Откъснах си дюля и благодарих на невидимите пазители на поляната за плода. После танцувах и попях, като се надявах някой да ме чуе. Някой.

Но в реалния живот този някой не съществуваше и аз се върнах по обратния път без настроение.

Върнах носията и никой не разбра за измъкването ми. Често правя такива разходки, на хората им е писнало все да ме мяркат по улиците да си пея сама. На мен не ми пука особено, имах поне този спомен от (не)”вълшебната” градина и “вратата към омагьосания свят”.

А това е нещо за мама, макар да не го прочете никога:

Шепне гората. Не е песен, нито вик, а привлича навътре омайна. И в лютиковата безкрайност тича момиче и гали цветята. Жълта съм и краката ми са жълти от прашеца им, а те двамата вървят отзад, за да си пея.

Потъвам в синхрон с шепота и мисълта за миглите ти ме води. Така измислям най-съвършената мелодия и я посвещавам на теб.

Толкова влюбени и щастливи са. В тази приказка аз съм само второстепенен герой, а те – кралят и кралицата.

Ще тичам пак, за да чуя плясъка на въздуха покрай косите си. Днес те са разпилени, за да напомнят самодива.

Ако посипя прашец върху им, ще се превърнат ли в слънчев поток?

Обичам тази гора. Винаги ще я помня и винаги ще помня тях така – щастливи.

Тревичките... са били през цялото време. А аз обвинявах цветята.

Посветено на гората в Разград, денят на лютичетата.

За мама и Румен.