КОРПУС ПЪРВИ
прах и пепел
„Пръст в пръстта.
Плът в плътта.
Кръв в кръвтта.
Сълза в сълзите.
Очи в очите.
Души в душите.
С надгробният
воал от мечтите,някъде
там
сред мъртавците.”
(„Сянката на молитвите”)
Свирепите езици на пожара съскаха
срещу тюркоазеното небе, издигаха се като жертвена клада, на която се пържеха
звездите. Градският театър се бе превърнал в една своеобразна фурна, в ад на
земята, където всички грешни души сега изпитваха гнева на Бога…към праведните
Той беше по-милостив – те се бяха отделили от телата си още в началото,
задушени от сивкавия дим или стъпкани от обезумялата тълпа. Но грешниците…те се
давеха в пушека от собствената си разпадаща се плът, горяха и отвън и отвътре –
фусти, палта, панталони, коси и ръкавели – всичко беше прах и пепел.
Нейните малки ръце обаче бяха
бели и голи. Дребните й пръсти бяха прогорени почти до кокал, но тя стискаше
зъби, отказваше да приеме, че й принадлежаха. За нея те ве че бяха мъртви. Студени. Безусетно
стиснали кутийка кибрит, долепяйки едната хартиена страна у другата - пространството
между тях се поддаваше лесно, защото клечките липсваха. Крещящата тълпа от хора
и това, което беше останало от тях, се добра до нея, въздухът бе настръхнал от
всеобщата паника. Тя се скри зад ъгъла на една уличка със затворен край и
наблюдаваше горящата сграда. Не за друго. Не искаше тези мръсни хора да опрашат
новата й рокля, да я стъпчат, да я наранят, дори да я видят. Защото ако я
видеха, щяха да разберат, че неините мънички прогорени пръсти носеха белезите
на този пожар... Щяха ли обаче? По-вероятно беше някой обезумял мъж да се
втурне да я спасява, забравяйки че собствените му деца изгарят някъде вътре.
Нямаше и да забележи чистата й кожа, новата й рокля, студените й очи. Тя дишаше
тежко и се чувстваше замаяна, толкова че да опре русите си къдрици срещу
мръсната и студена тухлена стена. Беше като в транс, дългите й клепки трепкаха
все по-мудно и по-мудно, беше й трудно да диша от целия този пушек, а всеки път
щом затвореше очи, крясъците ставаха все по-силни и мъчителни. Образите
придобиваха ярки цветове, вече нищо не беше черно, бяло и червено.
Една жена с горящи мигли и
опожарена лавандулова рокля крещеше за помощ – върху прогорените й ръце бяха
залепнали парчета от лилавите дълги ръкавици. Малко момиченце плачеше, свито на
кълбо върху тротоара. Хората тъпчеха него и дългата му кестенява коса, която се
оплиташе в краката им. Не след дълго плачът секна. Мъжете блъскаха всичко по
пътя си, мустаците и брадите им продължаваха да горят, кожата по сбръчканите им
лица капеше като восък, а кладата повличаше душите на умрелите нагоре към Бог. А той в умиление
плачеше със сълзи от пепел.
.jpg)
Някъде сред агонизиращата тълпа,
една сребриста рокля от тюл опичаше като във фурна младата си притежателка.
Само преди минути тази рокля се разхождаше из сцената и пленяваше погледите на
публиката, а младата актриса, която я носеше, бе безусловно призната за
най-добра изгряваща звезда в цяла Англия – перлата в короната на Лондонския театър сега се опичаше в
черупката си, а дъщеря й бе драсната клечката.
Memoire I.
Аннелин Шоу бе на седемнайсет,
когато напусна родното си селце, за да преследва мечтата си да стане
най-известната лондонска актриса. Силният януарски вятър сякаш я размяташе в
садистичен танц, удряше я през лицето като гневлив любовник, събличаше дрехите
й в изблик на силна страст. Тя се бореше отчаяно срещу поривите му, придърпваше
пластовете дрехи с премръзнали пръсти, но се бореше и срещу себе си, срещу
желанието да се върне в бащиния дом. Ала нищо вече не я чакаше назад - градът
за нея бе единствен спасител – тъмен титан, който сбъдва мечти, ала в замяна тя
трябваше да продаде душата си, или да се остави да бъде погълната от
ненаситната му паст. Копнежът по едно бъдеще, в което любовта и семейният уют
бяха само фона на успеха и славата, движеха Аннелин по пътя й към Лондон, и тя
танцуваше в свирепата хватка на зимния вятър, опиянена от студените му целувки.
Градът не откликна на невинния й жален
поглед, на малките молещи устни, жадни да рецитират и пеят. Вместо това, в
смела подигравка, принуди младото момиче да проси, да продава тялото си на
нищожна цена. От неин спасител, Лондон се бе превърнал в неин сводник, в
будоар, който развращаваше остатъците невинност у нея, и посяваше покварените
си семки, вдъхвайки ново, зловещо значение на понятието „нов живот“. Понякога
се давеше от собствените си писъци, от сънища, за които не бе сигурна дали са
кошмари, или спомени. Никой не обръщаше внимание на отчаяните й викове, тя бе
поредната жертва на града, поредното гърло за хранене, което се провикваше като
голо птиче към Бога. Една година в града бе достатъчна. Фината й порцеланова
кожа бе започнала да се пропуква на места, но красотата на младостта й не
избледня. Тя още приличаше на кукла от алабастър, рубинените й къдрици подпалваха
лондонските улици и мъжките сърца. Сцената на живота я направи най-добрата
актриса на своето време, защото я кали в
ролята на нищетата, която изкарва прехраната си с усмивки.
Онази вечер водите на Темза бяха
покрити с плътен слой мъгла. Тя първо почувства хладната прегръдка на милионите
малки капчици, преди да усети пронизващото острие на водите от катран. От
допира с водата, кожата й се пробуди от
силен екстаз, сякаш беше пресушено езеро, което усещаше вода отново. Клетките й
се разтягаха, поемаха жадни глътки от парещата течност и Аннелин се чувстваше
пречистена. Тялото й потъваше все по-надолу, а въздухът, който беше поела,
внезапно свърши – тя го изкара възможно най-бързо, защото я свързваше с всичко горе, с изпаренията на града и мирисът
на бедност.
Стотици изгубени души намираха
смъртта си във водите на Темза – дъното бе спасение за онези като Аннелин,
които се бяха предали. То не познаваше бедни и богати, приемаше с охота всеки,
предлагаше им вечен дом и покой.
Но Аннелин Шоу не намери покоя си
сред нейните води онази вечер. Проклета да беше нейната младост, заради която
бе преследвана, без да знае. Бе плячка на младежката похот. На група войници,
които бяха привлечени от рубинената й коса, като бикове от червен плащ. Те я
баха последвали до моста и не се поколебаха да извадят премръзналото й тяло от
реката... Спуснаха се, лешояди над парче мърша, пияни от екстаз ... Да бе
умряла...
Когато приключиха, хвърлиха
няколко цента върху безжизненото тяло – все пак бяха джентълмени, бяха я
спасили, тя им беше длъжница, ако не друго. Дълбоко в себе си чувстваха едно
живо удовлетворение, че са направили нещо добро. Когато се отдалечаваха от
голото тяло на момичето с рубинените коси, сенките им оставаха сплетени върху
нея.
