Защо?! (The consequences of "oops, i did it again")

Сигурно знаехте, че щом съм при Мишето:
1-во: няма да пиша в блога си, докато не се прибера;
2-ро: ще направим някоя великанска простотия;
3-то: аз ще я опиша именно тук.

Ами, не сте се лъгали...Та, ето ме сега, в уютната ми софийска стаичка, готова да ви кажа какво се случи този път. Както писах в предишния пост, ние бяхме канени на рожден ден на обща приятелка. И...оплескахме всичко. Ала бедата започна още от преди да сме пристъпили прага на вратата на апартамента. Започна с едни дънки...
Мишето (за НЕизненада на всички) беше нахлузила пола и чорапогащник, съчетано с ботуши на ТОКЧЕТА (токчетата са важен момент в разказа!).
Нейната грешка:Не дочака пилето, което готвеше майка й и хапна набързо един сандвич. 
Моето спасение:Докато Мишето се къпеше, храната вече беше готова (това час след нейния сандвич) и аз ядох. Фактически преди самия купон.

...И, разбира се, майка й беше на ръба, така че аз дадох идеята да обуе едни дънки...колкото за заблуда на противника. Свали ги във фризьорския салон, където също бяхме под прикритите.
Нейната грешка:Позволи на фризьорката да вплете три скъпи фиби в плитката й. Та, да-не само, че ги изгуби, ами и ги намериха счупени...
Моята грешка:Накарах фризьорката да ми измие косата и излязох навън с топло теме. (Какво?!, и мойто е важно-изстива се лесно!)


Всичко в рамките на нормалното, до момента, в който си наливаме първата чаша. Ако ви интересува-алкохолът беше водка. А ние по принцип си имаме неразбирателство с водката (все пак на един такъв наш коктейл е кръстен блогът ми!)...честно казано аз дописвам тази публикация, а вчера паметта ми беше по-прясна. Май наистина е вярно, че тези защитни механизми за забравяне действат...
Та, ще бъда по-кратка, понеже не си и спомням толкова. А Мишето пък още повече.
Нека само се пренеса в повратния момент. ..

Всички сме около масата, току-що е пристигнал Ицо (гаджето на Мишето) с другия-Ичи. Но те са брутално изгонени на терасата от мен. А ние крещим над музиката (която се сещате е чалга) "Чичковите червенотиквеничковчета" и "Шестстотин шейсет и шест шишета се сушат на шестстотин шейсет и шест шосета". И се хилим, защото изобщо не можем да го докараме...дори и близо. Носят някакво наргиле и запалват сиви въглени, а аз чета опаковката на английски и им превеждам, а те ми се смеят. И защо? Защото разбирам езика. ...докъде я докара тази държава...


Аз и още пет-шест човека сме в хола (фактически там, където е центъра на купона). 
Музиката е сменена на theVoice или беше City и аз танцувам. А те ме снимат. Изведнъж майката на Габи (рожденичката) ме привиква в коридора. Мисля си, че съм сгазила лука, но тя ми задава странен въпрос:


"Мишето напивала ли се е преди така?"
-Как???
"Като сега?"
-Ама тя къде е?!
"В спалнята. И не е добре."


Всичко ми се върти, но се държа. Запомнете!: Ако сте решили да пиете (първо съм задължена да кажа, че е много вредно!), първо яжте! Защото аз и Мишката бяхме изпили еднакво количество алкохол, но нея я хвана по-бързо и по-брутално.
На спалнята върху белия чаршаф седи най-добрата ми приятелка с глава, подпряна на раменете на Ицо и едвам гледа. Лицето й е призрачно бяло. Обзема ме паника. Едвам намирам краката си да седна до нея на леглото. Тя повръща всичко-кебапчето и половина и снежанката, които изяде на купона. И не говори. Само от време на време мънка по едно "Съжалявам". Майката на Габи иска да закара Мишето в болницата. Но майките винаги прекаляват. Няма й  нищо, тя ще се оправи. ДОБРЕ Е!!! 
Някой предлага да й дадат айрян. Пие го през сламка и го повръща на чаршафа. Намокрям лицето й след като й помагам да се изтрие. Слагаме я да полегне. За момент стаята утихва, само аз, тя и Ицо сме. Аз лягам зад нея и се свивам на кълбо както когато спим. И започвам да плача. Сълзите ми мокрят блузата й. Спиралата, която си сложихме в тоалетната се разтича по бузите ми. Леглото е мокро и се сгушвам на дивана. 
Изведнъж влиза майка Й! Не знам как се озовах  на леглото. Леля Светла ми казва:
"Ради, как можахте, лельо? Аз ви имах доверие, а вие какво направихте..." Моментално ме обзема гняв към майката на Габито. Защо й трябваше да се обажда??? 
Мишето се стряска от гласа на майка си и се изправя. Всички почват да се суетят около нея, да я обличат, мият. Аз съм изпратена да потърся чантата, якето и обувките й. Влизам в хола и питам за чанта с капси. Там купонът продължава. На никой не му пука какво се е случило оттатък. А мен всичко това ме върна на земята. Мишето не може да ходи на токчета в това състояние, затова съм пратена да донеса моите бежови кубинки. Налага ми се да обуя ботуши с токчета за първи път в живота и...не се справям особено добре като се има фактът, че не съм особено трезва. Озоваваме се на задната седалка в колата на майката на Мишето и аз шепна в ухото на приятелката си, че всичко е наред и само не трябва да заспива. Времето минава много бързо и вече сме в нашата стая (както я наричаме, а всъщност е холът с разпънатия диван, на който спим). Мишето си облича пижамата. Вече изглежда много по-добре, движи се, говори. Майка й се шегува, казва й: "Искаш ли малко водка, уиски? Брат ти поне като беше в това състояние ръсеше смешки, та се насмяхме на глупости. И какво, утре ще ходите ли на излет на свети Атанас?" А Мишето отвръща: "Да бе, да ходят където щат!"
Аз преминавам кухнята с наведена глава. Казвам "Добър вечер" и "Лека нощ" на баща й, който е на дивана. Чувствам се ужасно. Сякаш алкохолът ме разяжда отвътре и думите на майка й ми пищят в ушите:"Ради, как можахте, лельо?...Взе ли й дънките?"И спим. В седем часът Мишето ме разбужда с въпроса: "Какво правихме снощи?"
.....................................................................................................................................................
Смеем се на глупостите, които са ставали. Мишето намира за изключително забавно, че съм танцувала смешно, а другите са ме снимали. Поне тя не се изложи публично...
Сутринта е тежка и за двете ни, но се държим.През повечето време аз съм в банята, а тя-над мивката...заспиваме на дивана в хола, на топло и уютно под мекичкото одеялце.
Не,определено е спомен, макар и мъглив. Пак е незабравима случка (колкото си спомняме от нея)! Пак ще се разказва из кръга ни от близки приятели. Разбира се, има и много смешна страна на цялата история...Както някой беше казал, поуката е, че Никога не е късно да се изложиш.

шматки^^

И също така- Не правете това у дома. Или у който и да е било дом! Е, може да пробвате ако искате забавни спомени, но не прекалявайте (това също съм задължена да го кажа, не знам кой може да чете...е, аз си прекарах СТРА-ХОТ-НО като изключим малкия инцидент, но кой не е бил млад и глупав? Ние двете със сигурност сме и двете изброени!)

Планове и настоящи happening-и

Tова е ГМО снимката, която ми направи Кики, реших, че ще забавно да ви я покажа ;p

БНТ ме преследва! Кълна се! Първо ужасното интервю, а сега и това....Повече няма да си уговарям среща пред НДК-то, заради риск от преследващи журналисти! Като днес...къде ни изнамериха да ни питат какво културно срелище желаем. Откъде да знам?! В крайна сметка казах, че не искам нищо и ги помолих да не ме излъчват...Много съм зле...Ама и те как шашкат хората с тея въпроси...
Както и да е...moving on... Вече два часа се мъча над домашното си с фразеологични глаголи за  курса утре. За първи път да се ядосам на тея англичани за смотаните изрази, които са ги родили болните им мозъци!...
А, и да-с Мишето помиришем ли свободни дни-веднага правим планове да се срещнем. Този път ето какво измъдрихме:
1.Четвъртък вечерта пътувам за Етрополе
2.Петък ходим на училище (хаха-да, Правец нямат ваканция), където ще си видя стария клас и учители
3.Събота сутринта ще посетим фитнеса и съответно джакузито, където ходих с мама.
4.Събота вечерта сме на рожден ден (на който респективно ще присъстват някои герои от Нова година)
5.Неделя сутринта сме на поход, който аз описах като: "Пет часа изкачване, само за да се натъпчеш с кебапчета и да слизаш още пет часа." Но...Se la Vi (нямам представа дали се пише така, но не съм учила френски, а и ме мързи да проверя, за да се правя на умна. За тези като мен, които си нямат понятие-значи "Такъв е животът". BTW филма с това име е много як! Отпеснах се, но ми прощавате, нали?)

Свещи (още и още)

                                            Трета глава – МАРИНА

Дъхът на Клеър секна, щом чу настойчивото тропане по дървената порта. Погледна към бебето с тревога и стисна здраво дръжката на зацапаната с кал лопата, с която беше копала гроб за дъщеря си.

-Кой е?-попита с треперещ глас. Думите увиснаха във въздуха. Тропането се усили. Жената се приближи до вратата и постави коравата си ръка  на дръжката. И отвори.

-Клеър Шей?-на прага стоеше нискък едър мъж с прошарена коса и дълга, бяла брада. Носеше вързоп на гърба си, като някой скитник, и дишаше тежко. – Детето.-пауза. Задъхване.- Хайде бързо, вземайте детето!-Пухтене.-Вземахйте я, ви казвам! Веднага трябва да я махнем оттук!

Той избута грубо изумената страрица, и нахлу без никакво обяснение в задушната стая. Извади бяла копринена кърпичка от кафявото си елече и попи малките капки пот по челото си. После вдигна Марина на ръце и отдели секунда да погледне в ангелското й личице. Изведнъж, извика от болка и остави детето на масата. Започна да духа по ръцете си, сякаш ги беше опарил. Погледът му се фокусира на металния кръст, който новороденото носеше на вратлето си.

-Така. Казвай кой си и какво правиш тук веднага, или кълна се, ще използвам лопатата!-кресна несигурно Клеър Шей. Мъжът я стрелна с бърз поглед, но той се отмести към металния връх на „оръжието”. Разбра, че няма как да излезе на глава с жената.

-Само спокойно! Не се нуждаем и от инциденти…само това липсва!-малките капчици пот отново избиха по притесненото му чело.-Аз съм пратеник на Великата Банши, името ми е Балтазар Хой. Трябва да отведем детето от…тук. От тази земя, от тази епоха! Чуйте  ме, много е важно да я махнем колкото се може по-далече от другото дете. Нямате си на представа колко опасно ще е да растат заедно! Затова жребият отреди това дете да се махне.

-Това дете се казва Марина!

-Трябва да сме много бързи и тихи, защото според някои от клана момичето не трябва да живее. Разбирате ли ме? Хайде разкарайте тази лопата вече! –Клеър гледаше вцепенена ниския мъж. Трябваше й секунда да проясни главата си и малко повече да му повярва. Той или беше луд, или беше прав и наистина се намираха в опастност, но тя не искаше да рискува. С новороденото на ръце, старата жена и притеснения леприкон, тичаха колкото се може по-далеч от гората и селото.

Ранното утро ухаеше на мокра пръст и вятър. Клеър Шей усещаше повеят на сутрешния бриз по меката кожа на лицето си. Когато малки капчици дъжд заптръскаха по косата й, инстинктивно притисна внучката си към себе си. Красивото бебенце спеше въпреки всичко случило се. Малката Марина не разбираше, че майка й е мъртва, че скоро няма да получи храна, че отива на непознато място и в  непознато време. Как би могла Клеър да й спести всички тези съкрушителни истини? Лесно. Малката не трябва да разбира за нищо от това. Да я опази далеч от тези мистерии ще бъде мисията в живота на старата ирландка.

Балтазар крачеше запъхтяно нагоре по стръмния склон и отвреме навреме се обръщаше видимо обезпокоен. Хвърляше бърз поглед към бебето, и се оглеждаше за нещо невидимо. Стигнаха върха на хълма точно на изгрев слънце. Леприконът очерта кръг с петата на обувката си и подкани жената да влезе вътре с бебето на ръце.Сложи белия вързоп в свободната й ръка, и протегна своите подпухнали длани към руменеещото небе. Водните капки се разпръсваха извън  кръга. Дългата червеникавокафява коса на Клеър Шей вече не се вееше от прохладния бриз. Сякаш някой притискаше главата й към пухена възглавница, мислите й отлетяха . Докато леприконът до нея напяваше някакво древно горско заклинание, Клеър видя лицето на дъщеря си. Лидия бавно влезе в кръга, косата й се развяваше от невидим ураган. Приближи се, усмихвайки се, и целуна червеникавата главичка на бебето си. След това погали луничавата кожа по бузата на майка си, и изчезна. Когато малките човечета започнаха да блъскат по стените на очертания кръг, тримата пътници вече се рееха из времето. Леприконът уплашено шепнеше заклинанието си, а старицата бе в транс. И пътуваха. Скоро другите феи изчезнаха, поляната на върха на хълма се променяше скорострелно и щом минаха достатъчно години, Балтазар реши да се издигне нагоре и да разгледа света. Земята бе като малка карта под краката им, но от него зависеше къде ще спрат. Той винаги бе искал да пътува, да открие нови светове. Търсеше цивилизация, но не и прекалено развита промишленост. Тогава се сети за заръките на Великата Банши: „Балтазар, вземи детето и заминете далеч. Пътувайте хилядолетие и стигнете земя, където цивилизацията е прогонила тези като нас. Там ще  бъдете в безопасност. Грижи се за момичето и когато стане в подходяща възраст да се защитава сама, върни я в Ирландия. Силите, които ти давам, ще ти служат добре в което и време да се озовете…И не забравяй думата си!”

Леприконът затвори очи и завъртя въздушното торнадо над държавите. Спусна се когато усети, че страната под петите му излъчва безопасност. В мига, в който петите на скитниците докоснаха земята, малката Марина отвори прекрасните си очи. Това беше  мястото и времето, в което й бе писано да живее. София, България, 1994 година.

Понеделник

Днес е "Хари Потър" ден. След като  мама ме изгони от моята стая, за да спи на моето легло, аз окупирах хола. Сплетох си плитки и изяждайки всичките си бисквити "Житен дар с мляко", гледах (или все още гледам) "Хари Потър и Нечистокръвния принц". HBO. Всъщност за мен тази серия е последната, която ме кефи. Първо, Дъмбалдор още е жив, поне в началото, второ действието се развива в Хогуортс, трето-бе, интересно си е. Натам филмите са далеч по-немагически.
Стига съм плямпала за глупости, истината е, че този пост е направен (или подтикнат) от чистата скука. Пфу, трябва да събудя мама, а тя ще се закотви в хола. Ах, трудно е да съжителстваш с родител, когато е в отпуска.
Винаги са...наоколо. Ето например трябваше да си стоя в къщи до четири, за да я събудя. И си пропилях целия ден у дома. Но пък в противен случай нямаше да разбера, че е занесла коледния пудинг, който получих от леля от Англия, в работата си, за закуска на колегите.Поправка-изяла го е сама.
Просто страхотно! Е, farewell!

Неделя

ей тук можете да видите интервюто ми за "13+" (АЗ изглеждам като пелтечещ труп в процес на разлагане, сякаш точно ще припадна)
Смешно е, че давам интервю за опасностите в интернет, и след това го качвам в блога си в интернет...васи би ми се скарала (такова усещане имам). Но стига за въпросното интервю. Как мина Неделята ми.

Ами, събудих се, сещайки се (или по-точно подсетена), че съм изпуснала да се гледам по канал1. От кревата направо отидохме в Правец, където с мама си направихме няколко процедури. (парна баня, сауна, джакузи, масаж)
Когато ми напълниха джакузито нещо ме дръпнаха лудите и почнах да си пея. "What's a man without a woman....what's a woman without man" (като разбира се едното с женски, а другото с мъжки глас)
Тате каза, че се е чувало още от коридора как квича, но аз бях останала с впечатлението, че не се чува нищо от бълбукащата вода. Не, явно някакви хора са ме били чули и се отказали от масаж, защото си помислили, че ще пея през цялото време.
След това се видяхме с баба и дядо. Дядо ми каза да си пускам грамофонни плочи вкъщи и да играя ръченица на балкона. Интересно...
Баба ми подари огромна розова пижама-анцунг. Много е сладка, в нея приличам на Дъмбо.
Вуйчо Уили беше следващата стъпка (видяхме се в апартамента му на голф игрището). Пътуването в колата беше изключителна възможност да си наваксам над албума на Тейлър Суифт. Вече имам лична любимка-"Haunted".
Дам, Неделя...иска ми се всеки ден да беше Неделя...

На ръба

Само искам да кажа, че за свръх киноман като мен да спрат замундата е равносилно на насилствена подкана за самоубийство!!! Чак е смешно...тука лея сълзи и сополи, че са спрели сайт! Ама не кой да е сайт-ТОВА Е ЗАМУНДАААА! (крещя го като от филма "300")
Какво ще правя?...О, горката аз!

Забравените

                                  Глава Втора

 това е първа глава, в случай, че сте забравили

Сега препусках със сърце, биещо толкова силно, че заглушаваше слуха ми. Вятъра. Имах чувството, че работи за тях. Колкото повече приближавах гората, толкова повече ме дърпаха назад. Пръстите ми се бяха вкоченили и не усещаха вече грубите юзди, а дърветата пред  мен се размазваха от жестоката студенина, биеща лицето ми. Не можех да остана там завинаги. Знаех го от първия си ден в манастира, но някак съумявах да откланям мислите си всеки път щом дори беглата идея за бягство се прокраднеше на пръсти в съзнанието ми. А това се случваше много пъти, повярвайте ми.

В онази вечер бях ядосана на сестра Маргарет, че ме взе насила от люляковата градина. Помня как ненавиждах милата й усмивка. Щях да се пръсна, защото тя ми се усмихваше през целия път до манастира. И все пак не се опитах да избягам. Дориан ми беше казала сбогом. Дори и едно шестгодишно дете може да разбере, че това значи много време до нова среща. Може би цяла вечност.

Все пак направих нещо глупаво и чисто детинско. Уплаших се от всички знаци по стените на манастира, от хората, изрисувани по таваните, от начина, по който ме гледаха минаващите жени, покрити в тъмни дрехи. След това се ядосах още повече на „спасителката” ми за това, че повтаряше: „Всичко ще е наред”; „Всичко ще се оправи”; „Тук много ще ти хареса”! Макар и лешниковите й очи да ме гледаха с любов, аз отново сравнявах всичко нейно с образа на Дориан.

Заведоха ме направо в залата за хранене. Макар и пълно с деца на моята възраст, това място беше тихо като в гроб, всички момичета облечени в черно , строги монахини, разхождащи се из редиците и гледащи единствения звук в целия манастир да е потропването на лъжици и преглъщането на куматите черен хляб. По принцип всеки гледаше мълчаливо в чинията си, но все пак купища детски очи ме обхождаха, щом минех през тях. Знаех, че представлявам интерес, че бях грозна картинка с голите си колене, скъсаната и мръсна рокличка и дългата ми несресана коса. Бях наясно, че след себе си оставях малки кални следи от босите ми крака. И все пак не ми беше понятно за какви се мислят те, че да ме водят на такова място, където последното нещо,  което ще видя, е Дориан и тези като нея.

На всеки поглед отговарях с ответен. Срещах отвращение и безразличие, но това, което не можех да понясям, беше съжалението. Влажни детски очи, пълни със съпричастност. Като че ли някоя от тях знаеше през какво бях преминала! Та те всички бяха изпратени тук от богатите си родители. Нито те, нито фалшивият им бог можеха да ме убедят, че това място ще ме накара да се почувствам отново добре. Отново да бъда дете.

-Седни тук.-сестра Маргарет ми посочи свободно място на края на една от дървените пейки.-Това е Изабел, тя ще бъде момичето, до което ще бъдеш настанена в спалното помещение, докато намерим родителите ти.-отсреща мигаше бледо момиче, една-две години по-голямо от мен, с миши къдрави плитки и големи сиви очи. Предните й зъби тъкмо бяха поникнали, и бяха доста по-големи от нормалното. Забелязах, че когато се усмихна, се смути и се опита да ги прикрие под горната си устна.

Бях много гладна, не го бях усетила до сега. Коремът ми закъркори веднага щом седнах на масата. Изабел ме погледна състрадателно и ми подаде хляба си. Така станахме приятелки.

Всички в обхвата на масата се вторачиха в мен. Ужасено гледаха как дъвчех лакомо къса хляб. Щом сестра Маргарет постави чинията с картофена каша пред мен, аз хванах ръката й и й казах:

-Няма да намерите родителите ми, защото са мъртви. И двамата.

Всички откъснаха рязко погледите си от мен и вместо това се спогледаха един друг. Монахинята отдръпна внимателно слабата си ръка изпод мръсните ми пръсти и се отдалечи, потупвайки черната си тога. Изабел преглътна шумно.

Is it a dream?

Напоследък се чувствам смахнато. Цялото ми тяло трепти (или трепери), едвам ходя, едвам мисля. Толкова съм НЕМОЩНА! Как човек, който лежи по цял ден може да е толкова изморен? Та аз не правя нищо! И все пак едвам се отлепям от леглото (или от дивана). Днес, докато бях под душа, буквално заспах! Тъкмо си мислех да си вкарам някой стол и да се къпя седнала като бабичките и...заспах. Сепнах се след няколко секунди, но определено бях задрямала!
Този грип ме изцежда, всяко движение ми изисква усилие, което се заплаща в сънливост, непохватност и несъсредоточеност.
А може би не грипът ми е виновен. Може би...не знам...остарявам?
Неее, не може да е това! Преминаваме натам...
Имаме грипна ваканция! Сууупер-още една седмица в леглото! (ако имаше как да чуете колко "въодушевена" съм сега)
Отвращавам се от себе си-днес бях задрямала, когато ми писа Йонелка. Толкова ме мързеше, че изобщо не й отговорих! Не можах да си накарам тъпата ръка да мръдне! Даже сега насилвам очите и пръстите си да работят. Нямам сили за нищо, дори да се мразя.
Слагам край, защото ми писна и да пиша.