Нещо, над което работя

Надявам се да не ме застигне проклятието на преждевременното публикуване, защото този проект не съм го споделяла и е в прогрес, но просто почувствах, че искам да го видите и да кажете какво мислите. Мисля, че е малко по-различно от всичко, което съм правила - по-мрачно, по-мистично, по-скоро психологически роман, отколкото фентъзи. Пускам каквото съм направила до сега, пък каквото ще да става! :D

                        КОРПУС ПЪРВИ
                              прах и пепел    

 

„Пръст в пръстта.

Плът в плътта.

Кръв в кръвтта.

Сълза в сълзите.

Очи в очите.

Души в душите.

С надгробният воал от мечтите,някъде там

сред мъртавците.” („Сянката на молитвите”)

Свирепите езици на пожара съскаха срещу тюркоазеното небе, издигаха се като жертвена клада, на която се пържеха звездите. Градският театър се бе превърнал в една своеобразна фурна, в ад на земята, където всички грешни души сега изпитваха гнева на Бога…към праведните Той беше по-милостив – те се бяха отделили от телата си още в началото, задушени от сивкавия дим или стъпкани от обезумялата тълпа. Но грешниците…те се давеха в пушека от собствената си разпадаща се плът, горяха и отвън и отвътре – фусти, палта, панталони, коси и ръкавели – всичко беше прах и пепел.

Нейните малки ръце обаче бяха бели и голи. Дребните й пръсти бяха прогорени почти до кокал, но тя стискаше зъби, отказваше да приеме, че й принадлежаха. За нея те ве            че бяха мъртви. Студени. Безусетно стиснали кутийка кибрит, долепяйки едната хартиена страна у другата - пространството между тях се поддаваше лесно, защото клечките липсваха. Крещящата тълпа от хора и това, което беше останало от тях, се добра до нея, въздухът бе настръхнал от всеобщата паника. Тя се скри зад ъгъла на една уличка със затворен край и наблюдаваше горящата сграда. Не за друго. Не искаше тези мръсни хора да опрашат новата й рокля, да я стъпчат, да я наранят, дори да я видят. Защото ако я видеха, щяха да разберат, че неините мънички прогорени пръсти носеха белезите на този пожар... Щяха ли обаче? По-вероятно беше някой обезумял мъж да се втурне да я спасява, забравяйки че собствените му деца изгарят някъде вътре. Нямаше и да забележи чистата й кожа, новата й рокля, студените й очи. Тя дишаше тежко и се чувстваше замаяна, толкова че да опре русите си къдрици срещу мръсната и студена тухлена стена. Беше като в транс, дългите й клепки трепкаха все по-мудно и по-мудно, беше й трудно да диша от целия този пушек, а всеки път щом затвореше очи, крясъците ставаха все по-силни и мъчителни. Образите придобиваха ярки цветове, вече нищо не беше черно, бяло и червено.

Една жена с горящи мигли и опожарена лавандулова рокля крещеше за помощ – върху прогорените й ръце бяха залепнали парчета от лилавите дълги ръкавици. Малко момиченце плачеше, свито на кълбо върху тротоара. Хората тъпчеха него и дългата му кестенява коса, която се оплиташе в краката им. Не след дълго плачът секна. Мъжете блъскаха всичко по пътя си, мустаците и брадите им продължаваха да горят, кожата по сбръчканите им лица капеше като восък, а кладата повличаше душите на  умрелите нагоре към Бог. А той в умиление плачеше със сълзи от пепел.

Някъде сред агонизиращата тълпа, една сребриста рокля от тюл опичаше като във фурна младата си притежателка. Само преди минути тази рокля се разхождаше из сцената и пленяваше погледите на публиката, а младата актриса, която я носеше, бе безусловно призната за най-добра изгряваща звезда в цяла Англия – перлата в короната  на Лондонския театър сега се опичаше в черупката си, а дъщеря й бе драсната клечката.

                                               Memoire I.

Аннелин Шоу бе на седемнайсет, когато напусна родното си селце, за да преследва мечтата си да стане най-известната лондонска актриса. Силният януарски вятър сякаш я размяташе в садистичен танц, удряше я през лицето като гневлив любовник, събличаше дрехите й в изблик на силна страст. Тя се бореше отчаяно срещу поривите му, придърпваше пластовете дрехи с премръзнали пръсти, но се бореше и срещу себе си, срещу желанието да се върне в бащиния дом. Ала нищо вече не я чакаше назад - градът за нея бе единствен спасител – тъмен титан, който сбъдва мечти, ала в замяна тя трябваше да продаде душата си, или да се остави да бъде погълната от ненаситната му паст. Копнежът по едно бъдеще, в което любовта и семейният уют бяха само фона на успеха и славата, движеха Аннелин по пътя й към Лондон, и тя танцуваше в свирепата хватка на зимния вятър, опиянена от студените му целувки.

Градът не откликна на невинния й жален поглед, на малките молещи устни, жадни да рецитират и пеят. Вместо това, в смела подигравка, принуди младото момиче да проси, да продава тялото си на нищожна цена. От неин спасител, Лондон се бе превърнал в неин сводник, в будоар, който развращаваше остатъците невинност у нея, и посяваше покварените си семки, вдъхвайки ново, зловещо значение на понятието „нов живот“. Понякога се давеше от собствените си писъци, от сънища, за които не бе сигурна дали са кошмари, или спомени. Никой не обръщаше внимание на отчаяните й викове, тя бе поредната жертва на града, поредното гърло за хранене, което се провикваше като голо птиче към Бога. Една година в града бе достатъчна. Фината й порцеланова кожа бе започнала да се пропуква на места, но красотата на младостта й не избледня. Тя още приличаше на кукла от алабастър, рубинените й къдрици подпалваха лондонските улици и мъжките сърца. Сцената на живота я направи най-добрата актриса  на своето време, защото я кали в ролята на нищетата, която изкарва прехраната си с усмивки.

Онази вечер водите на Темза бяха покрити с плътен слой мъгла. Тя първо почувства хладната прегръдка на милионите малки капчици, преди да усети пронизващото острие на водите от катран. От допира с водата, кожата й  се пробуди от силен екстаз, сякаш беше пресушено езеро, което усещаше вода отново. Клетките й се разтягаха, поемаха жадни глътки от парещата течност и Аннелин се чувстваше пречистена. Тялото й потъваше все по-надолу, а въздухът, който беше поела, внезапно свърши – тя го изкара възможно най-бързо, защото я свързваше с всичко горе, с изпаренията на града и мирисът на бедност.

Стотици изгубени души намираха смъртта си във водите на Темза – дъното бе спасение за онези като Аннелин, които се бяха предали. То не познаваше бедни и богати, приемаше с охота всеки, предлагаше им вечен дом и покой.

Но Аннелин Шоу не намери покоя си сред нейните води онази вечер. Проклета да беше нейната младост, заради която бе преследвана, без да знае. Бе плячка на младежката похот. На група войници, които бяха привлечени от рубинената й коса, като бикове от червен плащ. Те я баха последвали до моста и не се поколебаха да извадят премръзналото й тяло от реката... Спуснаха се, лешояди над парче мърша, пияни от екстаз ... Да бе умряла...

Когато приключиха, хвърлиха няколко цента върху безжизненото тяло – все пак бяха джентълмени, бяха я спасили, тя им беше длъжница, ако не друго. Дълбоко в себе си чувстваха едно живо удовлетворение, че са направили нещо добро. Когато се отдалечаваха от голото тяло на момичето с рубинените коси, сенките им оставаха сплетени върху нея.

Roadtrip до мозъчните дебри на една абитуриентка vol.2 МАТУРИ

Матурите са нагледен пример за тезата за избирателната памет. Ако реша, мога да си спомня всеки детайл: колегите-зрелостници, с които трескаво чакахме пред забутаните софийски училища; замазката на училищните стени и залепените по вратите детски рисунки; характерната арома на столова...обаче аз решавам просто да забравя. И да се концентрирам върху бала си, върху хубавите моменти - така поне действа мозъкът ми. Но, Вие трябва да знаете какво е усещането да държиш матура, каква е процедурата, на какви образи-квестори можеш да попаднеш...Затова поемаме заедно на yet anoter roadtrip:

Цяла нощ се мяткаш като обезумяла и ти се присънва, че закъсняваш яко за матурата си, че си забравяш черната химикалка и че не намираш училището. После алармата ти (Бог да я благослови!) най-накрая пропява с ангелски глас...Ставаш преди всички и създаваш безпорядък както в стаята си, така и в кухнята, опитвайки се да си забъркаш закуска (ама ръцете ти не те слушат, пък и коремът ти се е свил на таралеж).

В училището си по-рано от повечето, слънцето едва е напекло и дали от сутрешния хлад, или от притеснение, те побиват тръпки. Чакаш си...Квесторите в стаята са някви тотални ботове - и на двете матури ръсят едни и същи шеги (все едно са присъствали на обучение):

-Ученици, в регламента пише след полагане на матурата, да напуснете сградата незабавно. Ама сега, да не ми се метнете през прозореца (хаха), че никак не/е/забавно. (get it? - fun.)

Еми, въпросите са shit. Особено по английски - listening-a е яко заглушен и почва да не те свърта на едно място. Вдигаш колебливо ръка и молиш да увеличат звука...те застават до теб и ти викат:

-Какво? Искаш да увеличим слуха???
Не бе, captain genious - звука да увеличите, звука! 

Разбрахме се - донякъде...сега си слушаш записа на max и всички те мислят за глух пенсионер.

Стигаме до темата: "Какво предпочитате да сте - дъб или бор? Защо?"

А, де? Всеки ден се будя с този екзистенциален въпрос и пак не мога да си отговоря. 

из facebook коментари относно
темата за есе по английски

Dear diary, 

I have always dreamed of being an oak tree. The oak tree is very beautiful and has dark and crooked branches. Oak sounds like 'talk' and I talk a lot, so that describes my personality. In fact, I have always thought of myself as an oak tree - fucking fabulous and shit. They make desks out of oak wood, and I love writing, so that's pretty awesome. Fuck, I looove oak, man!

OAKS RULE!

To be (or not to be) continued...

Roadtrip до мозъчните дебри на една абитуриентка vol.1

Нищо вече не е същото...Времето не само че не се провлачи в последната година, ами се изстреля с турбо газ на ента скорост и остави мръсна диря след себе си. Дванайсти клас мина, училището свърши - 1,2,3,4,5,6,7,8,9,11,12...една цяла част от живота ми приключи, независимо дали съм го осмислила, или все още не. 

викаме си.

А аз не писах през цялата тази година. И вие не какво се случваше с мен, дори ме позабравихте (признайте си)...аз забравих вас, забравих и себе си.

Не писах не защото бях изпаднала в творчески циклеж,  не и защото ме мързеше (believe it or not), а защото...не успях да намеря себе си - новото мен. Не се разбрах... не се гордея с това, което станах - възрастната Ради. 

Но пък успях да се ъпдейтна - за добро или за лошо, приех се каквато съм - малко по-уверена, по-мъдра, леко непукист, но пък и по-шашната от света извън даскало.

Както и да е...искате ли да знаете какво е да си абитуриент? Добре дошли на "Абитуриент-Експрес" ,, аз ще съм вашият гид в мозъка на един бъдещ студент и бивш ученик - moi.

Тук (вътре) е тъмно и кишаво - като в недоизсъхнала глина. Вляво ще видите участъка, който съдържа фундаментална информация за бала: рокли, обувки, изпращане, кавалери, кавалеристи, коли, коне и каруци...Един друг, значително по-малък участък, свети в червено: матури. 

"Изпращането" далеч не е това, което очаквате. Всички тези хора, стадо, сбрало се да гледа сеир, оформят кръгче в двора на училището. Вие минавате, хванати под ръка с някой съученик на случаен принцип (щото вече всички изведнъж си станахте ужасно близки) и гледате надолу-към безмерно високите токчета, на които сте се покатерили, за да се "упражнявате" за бала (the real deal). Чудите се защо всички са така ухилени като варени агнешки глави, а на вас ви е някак притъпено мъчно, че си отивате, пък животът си продължава...

казах ви аз за обувките
(първата вдясно)

Падат големи речи, множество сърдечни пожелания от ученическия и учителския колектив, раздават се награди, грамоти, стипендии. Вас ви награждават за принос в Хуманитаристиката о.О Отивате да си вземете наградата, краката ви треперят (де от вълнение, де от нестабилните обувки), хилите се там и се питате наум "WTF?!"

После снимки, снимки...с тоя, с оня, с тая и оная. Час по-късно прословутите снимки са качени, леко барнати, поизсветлени и тагнати..

нямам коментар за физиономията
си...предполагам, че имам и по-хубави
снимки, на повечето, от които
съм адекватна.

Вечерта...ах, вечерта е безкрайна чалга идилия. И да не харесваш Кондьо, пак въртиш д-то на ориенталски ритми и дишаш алкохолни и цигарени изпарения. Ама е яко - някак странно изживяване за скромната ти а-социална личност. Хора сякви - в тая тъма и гъчканица не си различаваш ръката от крака, якето от чантата, сигурно и далака няма да си познаеш, ако те удари право в лицето.

Спирт да се лее! Да, ама една чаша блажена течност ти струва скромната сума от 13лв. и ти излиза през носа. Ушите ти бучат в такт с Андреа и освен това гласът ти е пресипнал и ти не знаеш от какво (само се надяваш да е от броене до 12, не от колоритните припеви).

Само да те види сега класната... пееш "Аз съм 6" на 100кила и отгоре на всичкото се кефиш. Грамота за хуманитаристика my ass! 

А дори не е балът ти. 

Очаквайте още...

Работещо момиче и ВИЕ

Имало едно време едно малко момиче първа група в детската градина, което обичало да става да пишка докато другите малчугани спят. Всеки ден то шляпало босо по мръсния паркет, за да стигне до гърнето в онази баня, която издавала една такава специфична арома на стерилизатор и напикан чаршаф. НО, скрита в душната малка стаичка точно срещу детските легла, злата лелка наостряла уши, за да разграничи шляпането на босите крака от монотонния звук на детско дишане. Тя почти не мигала, стояла на пост като хрътка, и отмервала крачките на малката пикла. Защо?! Защо я хващала точно пред тоалетната?! Защо я "сгащвала" на местопрестъплението преди то да е извършено??? И така й се карала, че на горката малка пикла телесната течност й засядала, така че нямало проблем да стиска докато всички останали се събудят. Иначе лелката си била съвсем нормално човешко същество...което си имало пролука в системата. Просто детето трябвало да й казва едно 10-15 пъти на ден: "Лелче, нали ще ме пуснеш следобед да пишкам?"...разбирате ли, злата лелка всъщност била доста стара и забравяла обещанията си.

така изглежда "work place-a" отвън

Не знам защо ви разказах тази история от детството си. Може би защото сега се чувствам като тази гореспомената лелка на работното си място. Да, точно така - аз РАБОТЯ. Даже в момента съм на работа, макар да не си личи...На 2-ри юли (точно училището свърши) започнах да бачкам на голф игрището в Правец. Не събирам топки или нещо такова, а съм пълнокръвна бизнес дама - отговарям за PRO shop-a. Запазвам часове, продавам стоки, подреждам и пренареждам...всъщност работата е доста сложна, но пък и разнообразна. Няма рамка - "Ти превеждаш текстове", "Ти сервираш на клиенти", "Ти си въртиш г*за за клиенти" - правя всичко: от продаване до сканиране, чистене и смятане. 

това е мое творение

Живея при леля си в едно от блокчетата на хотела - сутрин стигам го местоработата с колело, а вечер се разхождам край езерото и слушам жабите. Лятото минава, почти не се усеща...но с парите, които ще заработя, ще отида на почивка (дано - иначе просто ще ги похарча за глупости). Хубаво е да си имаш колеги, да те наричат "колежка". Лошо е да забравяш кой какво ти е казал, къде е отишъл и какво си е купил (затова, разбирате ли, се чувствам като онази лоша лелка от историята). Лошо е да работиш от 7:30 сутринта до 8:30 вечерта. Гадно е цял ден да се дебнеш с мухите. 

И съжалявам, че не съм писала, наистина. Не защото ми е липсвало, а защото когато го напиша в блога, го помня. Казвала съм и ще кажа и сега - блогът ми не е "вижте колко съм интересна", а е "мястото където пиша какво се случва с мен, защото вие сте стимулът ми да пиша". Вие сте неизвестни, но пак аз имам нужда само да знам, че сте там. Вие сте всеопрощаващи и сега за пореден път ще ми простите празните дни. (подмазах ви се яко, а?) 

Как е вашето лято?..

Йога и catarro

От няколко съботи посещавам курс по "конделини" йога (би трябвало да е най-старата йога от всички) с майка ми. Общо взето, в два часа всеки уикенд правя дихателни упражнения, всяко от по 3 мин. на ориенталски ритми и се преструвам, че пея заедно с мантрите. Тъкмо почнахме да навлизаме в по-сериозна материя, наместихме си десетте тела, изпратихме сигнал до Космоса и се подписахме в книгата на безкрая..с нетърпение очаквах сета за изгонване на стреса и негативните емоции, когато мама заяви, че не се чувства много комфортно и предпочита да я "караме по-леко"..Затова днес, вместо да взема да си науча уроците по география за предстоящото епично контролно, аз посветих цели два часа от живота в мънкане на "кум-ба-я" bullshits, вдишване и издишване и ..спане 30 мин. на пода, завита с..шалче. Да не говорим, че е едва не се самопогълнах в собствената си кашлица през цялото време на мантрите. Защото кашлям като стар астматик-пушач откакто сестра ми реши, че ще е забавно да ме окъпе с вирусите си посредством множество кихавици в лицето. И сега "не моа се запра", както се пее в една балканска "народна" песен :D Знаете ли какво е адът? Адът е да се дереш като петел в препълнен 204, който отгоре на всичко е и попаднал в задръстване..Адът е да не спиш две поредни вечери от страх да не се задавиш в съня си..адът е да те накарат да пиеш сироп, който има вкуса на сусамено олио (и вероятно е точно това!)
Мисля даже, че мога да си кажа името, кашляйки, да не говорим колко ми е сексапилен гласът
 в момента :D Хайде, шалом, или там както се казва по йогийски :D

Extracurricular: Snow White and the Huntsman

Extracurricular: Snow White and the Huntsman: Не можах да се сдържа на изкушението да изтегля филма от замунда, вместо да почакам още една седмица докато излезе и по кината на изостана...

Балове

Никога не съм разбирала целта на баловете. Цялата тази суетня около някаква вечер ми е смехотворна...И все пак, като малка съм искала да стана (не балерина, макар че имах и такъв период)...абитуриентка. Брей, колко надалеч съм се целела! xD
1.защо трябва да се дават тонове пари за една абсурдна рокля, която не можем да носим никъде другаде?

i mean..wtf?! а има и още по-зле,
да не се лъжем...

Язък да имаш дъщеря..сега разбирам защо едно време са забранявали на момичетата да учат - дай им учебни заведение и те ще го превърнат в модно ревю! Добре, разбирам, това е гала-вечерта, в която можем да се накиприм като звезди от червения килим, да отпразнуваме тееежките 12 години училищен живот, да си позволим да се държим като знаменитости, нищо че сме просто поредния завършващ. Защото какво е "голямото събитие" - няма вече училище...УАУ. Ми, то така или иначе ще си свърши, със или без цялото накипряне..

2. "най-забавната част"  - събирането на цялото семейство!

На дядо и на баба прицеската за един ден! Ох, как изведнъж стана любимка на всички, всички реват, та се късат...А най-якото е, че след като си си правила грима  и косата цели два часа (примерно) сега всеки има за цел да те нацелува и напрегръща докато няма и следа от клафиорския труд. Ама, хайде..всеки заслужава своите 15 минути слава! Наш'то гардже е най-хубавото!

3 ." 1,2,3,4,5,6,7,8,9,10,вале, дама, поп, асо" 

Ау, как ОБИЧАМ да се вдига тупурдия в целия свят..добре, разбрахме, можете да броите...то оставаше и 12 години да не се научите...защо просто не викате: "ЗАВЪР-ШИХ-МЕ" или нещо такова по-...кратко?! И се ръкомаха...докато всички заприличат на горди потомци на виден немски диктатор:

ХАЙЛ!

4. "Един неразделен клас"

Как само ще ни липсват зубърката на класа, най-подмолния подмазвач  и оня тип, който не се е къпал с години...Изведнъж не можем да си представим живота си без тях! Ма пък иначе ни е е веселко..после, като пуснат оная прочутата песен за неразделния клас, можем да си поплачем, за да не изглежда, че се радваме на раздялата с някои индивиди...

5."Пия само по два повода - когато имам абитуриентски бал и когато нямам."

" Е сега вече мога да се усмъртя! Що да си прекарвам последната вечер с класа си адекватен като мога да докажа още веднъж каква селска бъчва съм!"  Знаете ли какво искам АЗ да видя? Как се забавлявате без да сте пили нищо, как си казвате в лицата какво мислите един за друг без допълнителната помощ на спиртни напитки!

6. Джип, лимузина, Александър Невски, хотелче и дискотечка.

Не знам откога е тази традиция - балът, ама вече взе да става прекалено банален целия процес по "балуването". Ако времето е ОК, намерете ливада, направете си истински бал със жива музика, светещи фенери, викториански маски, леки ордьоври вместо шопската салата! Отидете с "парти бус" или в карета...на слон, на мотор...Няма и да имате нужда от "SIN CITY" или някаква друга там чалготека, на която ходите попринцип всяка друга събота!

Oh, еми схванахте горе-долу картинката, няма нужда да продължавам... Несъмнено балът има и много хубави страни, за щастие са повече от лошите, предполагам, че затова продължава да просъществува като традиция. Дразни ме схемността на цялата процедура. Дразни ме, че всички се поддават на системата, независимо възгледите си. Ако съм бил метълист, няма да дойда с тениска на Nirvana, а с черен костюм (ама нали..все пак съм си останал верен на природата, щото е черен...). Всеки е свободен да бъде някой друг за една вечер, да бъде себе си, но под друга форма. Може би единственото озадачаващо нещо около баловете е, че атмосферата е магическа и напомня на първата Коледа, която си спомняме. Нещо ново и различно е...да не говорим колко снимков материал се набавя за facebook! ;D 

За моя бал обмислям да дойда или като древногръцка богиня, или като извънземно. FUCK DA SYSTEM! :D

РОДА

Противно на всякаква логика, аз МРАЗЯ семейните празници. Особено Великден. След като вече не съм дете и не съм център на цялото внимание, и след като вече никой не смята за забавно, че чупя всички яйца, за да си намеря бияч, аз официално анатемосах първия си Великден като пълнолетна. Не боядисвах яйца, не обикалях църква като муха без глава, не играх на лимбо под църковната маса. А защо ненавиждам празниците? Защото означават масово събиране на цялата роднинска идилия до десето коляно - баби, дядовци, лели и вуйчовци, барабар с ревливата челяд. Айде, това не е проблем, но вижте, дойде ли време да се "сяда на маса", се почва - ти нищо не ядеш, сипи си дроболина, не си слагай толкова оцет, излизай навън по-често, не стой на компютъра толкова много, играй ръченица на балкона!..
Това също се преглъща, барабар с потиснатите язвителни отговори от моя страна и пихтиестата "дроболина", но това, което ме вбесява, е че роднините ми са някакви необясними създания, които само следят всяко мое движение и си докладват какво правя, колкото да имат какво да си кажат без да се избият.

Добре де, празниците минаха, ама родата взе, че се пресели в наш'та къща (заради неприятен инцидент, включващ вуйчо, един токсин, една игла, стик за голф и убоден пръст) - леля, бебето и БАБА. И ако мъжката част от нашето родословие са многознаещи бърборковци, то дамската линия (която е далеч по-многобройна) са едни хитри кокошки, които обичат да дават акъл за щяло и нещяло. Например са в състояние да те накарат да се почувстваш виновна, че в 10 часа в Събота вечер ти разговаряш по скайп с най-добрата си приятелка, а не търкаш тоалетната. Съвсем честно.

Иначе имам да пиша още поне 2 поста, несвързани с моите неприятни семейни преживявания, а отнасящи се към купона за 18-я ми рожден ден, несполучливата ми среща (или не съвсем) и културните ми изживявания в къщата-музей на Вазов и преоткриването на 4-тата ми чакра, връщайки се към йогата.

Coming soon, I promise. {}


Минута след като написах поста, си дадох сметка, че мърморещата кокошка съм аз. Всъщност не съм толкова коравосърдечна, обичам ги повече от всичко, и знам, че го правят за мое добро, осъзнавам го. Просто понякога имам нуждата да бъда оставена намира, да не бъда коментирана, фиксирана, следена. Семейството ми е благословия - въпреки странностите си и недостатъците си, макар че се изпокарваме на всяко събиране (често пъти аз съм причината), поотделно всеки е уникално любвеобилно същество, мъдро и разумно. Деца в телата на възрастни и възрастни в телата на деца. И само се надявам някой ден аз да имам удоволствието да усложнявам живота на собственото си потомство (както и на това на брат ми и на сестра ми).
Христос Воскресе (на патерици) :D