Днес.

Днес улицата беше безкрайна и розова. Не като в сън, или мечта на ума, а наистина. И макар че небето бе като бебешко дупе, самият въздух бе тъмен, натежал и ха-да завали. Нито е зима, нито е пролет. Повече се чувства като погребване на слънцето, отколкото като прекрасен залез. Така е и в мен, някой ще каже "елегия"-това е когато чувствата на героя са в унисон с природната картина.Във втори клас имаше една такава тъжна история за сърничка, изгубила малките си, или нещо подобно, та аз живея в елегия!
Всеки ден е същата песен в нова тоналност, спасение намирам единствено в мислите си, където пътувам далеч, далеч...Ето сега съм в купето на бърз влак, но от тези като по старите филми, и съм подала главата си извън прозореца. И ръцете също. Слънцето залязва, но все още е топличко и вятърът в косите ми е нежен и има солен вкус. Аз съм по къси гащи и потник, отдолу е банският ми, а цялото купе е пълно с моя багаж, по седалките има разлистени книги и списания, чантата ми е отворена и до нея има плик с дъвки, студен чай и сандвич с черен хляб и маруля. Пътувам за морето и има още много, много път! Внезапно вратата на купето се отваря и влиза момче на моята възраст с раздърпана раница, рошави къдрици и изрисуван с маркери калъф, съдържащ китара. Очите му са светлокафяви, топли, усмихнати и леко лукави. Всъщност аз не разбирам, че е влязъл, тъй като крещя през прозореца и ръкомахам, но той е там, зад мен и ме наблюдава.
И небето е розово като днешното. Защо този ден не може да е днес? Защо вместо тъга, умора и отчаяние не изпитвах неспирна радост и вкус на приключения? Но не, трябва да уча, да се возя в метрото, да убивам скуката в четене на книги, мечтаене и ядене. Кога ще мога да действам, а не само да си фантазирам?...
Днес?..

Свещи (четвърта глава)

                ЧЕТВЪРТА ГЛАВА-Лифи

Грегъри Фрикър се разхождаше умислен край кея, държейки в едната си ръка бутилка отлежало уиски, което беше грабнал от запасите за коледната вечеря, и отчаяно подритваше тънката ивица навалял сняг. Глътките, които отпиваше се зачестяваха, и когато беше изкачил хълма, който разделяше селото от гората, в бутилката се люшкаше една последна лъжичка от карамелената течност. Той седна върху студената земя, жадно пое уискито и хвърли бутилката нагоре в небето. И той не знаеше защо го направи…може би искаше да получи някакъв знак-например бутилката да не се приземи. Тогава щеше да знае, че всичко е било сън, или че е просто прекалено пиян и е халюцинирал цялата вечер. Но дебелото стъкло тупна нахално на земята и се затъркаля по баира, докато не цамбурна в ледената вода. Грегъри се излегна върху снега и челюстта му замръзна от допира на главата му със студената почва. Затвори очи и си пожела да сънува, пожела си Лифи да не съществува, Дорис да си е още вкъщи и да подготвя коледната окраса. Да се суети около вечерята и да смъмря прислужничката отвреме-навреме. Беше се унесъл в копнежи и спомени, когато дочу нечий глас да пее изключително странни думи, като че ли правеше заклинание. Тъкмо си мислеше, че отново всичко е плод на въображението му в следствие на алкохола, когато лекият ръмеж на дъждеца се усили и прохладния бриз се вряза в него като хвърлен нож. Той се надигна, отваряйки очите си, и надникна към повишението на хълма. За негова изненада, там се случваше нещо удивително-нисък мъж,  малко над неговата възраст, бе вдигнал ръцете си нагоре, образувайки нещо като прозрачен тайфун околко себе си и стара жена с бебе на ръце, който постепенно се сгъстяваше  и удължаваше. Грегъри не разпозна магьосникът, но жената не можеше да сбърка-със сигурност това беше Клеър Шей-майката на Лидия, горската знахарка. А бебето-това червенокосо спящо детенце в ръцете й би трябвало да бъде дъщеричката на неговата позната. Тъпа болка проряза младия мъж, стара рана се пробуди и нададе писък в него, но тази тайна направи много повече от това да го нарани-тя го разтърси от съня, който го държеше под своя плен, и той за първи път изпита любопитство. Чувство, различно от печала и тъгата, които се бяха загнездили в сърцето му след смъртта на Дорис. Сцената, която наблюдаваше беше толкова невероятна, че той пропълзя на лакти нагоре по хълма с цел да се приближи. Тогава видя, че тялото на Клеър Шей се люлееше в такт с напяването на заклинанието, видя и че някаква сянка  влиза в кръга. За момент му се стори, че това беше самата Лидия, но това беше невъзможно, тъй като нямаше и следа от нея вътре. Той се опита да извика, но гърлото му бе прекалено премръзало и сухо, така че викът излезна дрезгав и глух. Дъждът се ронеше по-едър и от преди, а тайфунът разпръскваше капките директно в очите му. Грегъри се опита да подсуши лицето си  с  опакото на ръкава си, и отклони погледа си за секунда. Когато погледна отново, всичко беше изчезнало. Сякаш никога не е било, нямаше я нито Клеър, нито ниския странен мъж, нито малкото бебенце. Внезапно господин Фрикър се почувства по-сам от всякога и нежелан.Нещо го пропъждаше от това място,крещеше му да се маха, затова той се затича надолу с всички сили, упашен, че нещо, по-страшно от тайфуна, е по петите му. Пътят бе станал хлъзгав от дъжда и бягайки, той се препъна и се затъркаля към кея като стъклената бутилка. Последното,което си помисли, бе как никога повече не иска да чувства тази празнота и страх от загуба отново. Сега разбра колко много обича детето си и как никога, никога не иска да се раздели с нея.

I hurt people.

Хаха, помислихте ли, че този пост ще е супер травма? ;D Е, да, ама не. Та-I hurt people се има предвид буквално и чисто физически. Днес успях да разрежа малкия пръст на Марто с ножицата на Ива. И...шурна кръв, повече отколкото може да се очаква от един пръст. И цялата работа, защото той каза: "И сега ще ме порежеш ли?" (предизвикателство). Ем...порязах го! И то несъзнателно, мислейки, че ножицата е прекалено тъпа и не е възможно да се нарани някой. Е, оказа се, че Аз съм тъпата, и е съвсем възможно (ако ножицата ти е Maped)...звучи като някаква реклама на марката, btw. И след този пост, особено след факта, че е на базата на предишната ми кръвожадна история, и вие може да ме заклеймите "Съдист на класа", както направиха съучениците ми.
За мен лично тази история е леко смешна и много възмутителна. Да, срамувам се, че съм такъв идиот, и то за втори път ми се случва да отрежа част на тялото на приятел, с ножица. (предишната жертва беше Верито-съквартирантката ми по чин в Разград, а участъкът беше долната й устна.)
Стефи дори направи поговорка за мен, превърната от:"Не тичай с ножици в ръка" в "Тичай, ако видиш Ради с ножици в ръка".
И другото интересно нещо беше теста, който правихме за "До колко сте отровен човек". Ставаше дума за начина, по който говорим. Е, Кики прави тест за мен и ме изкара най-отровния човек на света, използващ неприлични думи, имащ акцент, често сменящ темата...абе, почувствах се гадно, особено след случилото се с Марто. Но както и да е, "Няма юнак без рана" . А аз...аз съм писател в практика..добре, че не пиша криминален роман, а? :D

Лихва-живот (или плод на среднощното ми вдъхновение)

                               Лихва-живот

чакам отзиви после!

Винаги съм знаела, че съм различна, но се убедих в правотата си на осемгодишна възраст. След училище отидохме с няколко човека от класа в един приятел да гледаме страшен филм. Всичко това обаче беше предтекст да се съберем и да разберем кой-кого харесва. Никога преди не бях гледала ужаси, а момчетата бяха подбрали филм, на който не помня заглавието, тъй като беше отдавна, но беше наситен с бруталности, кръв и насилие. Тогава още се гледаха касетки и Андрю (така се казваше момчето, на което бяхме на гости), бе открил кутия от обувки „Адидас”, пълна със „забранени” филми. Помня,че се наредихме в кръг във всекидневната пред телевизора и си разменяхме заговорнически погледи. Момчетата си шушукаха, а аз…е, аз бях нетърпелива филмът да започне. Разказваше се за някаква изоставена болница и призраците на умрелите пациенти, които убиват група „ловци на духове”. И докато приятелките ми пищяха, а момчетата вътрешно умираха от страх и доста често посещаваха тоалетната, аз бях запленена. Просто шокирана от това колко различни начини има да умреш… Замисляйки се сега, може би ако не седях най-отзад някой от съучениците ми би забелязал жадния пламък в очите ми и широката ми усмивка, предизвикана от разчленяването на тялото на младата журналистка. След време този някой би си спомнил колко странно се държах когато те поискаха да сменят филма с друг, по-„неподходящ” от …друга гледна точка. Но никой не ми обърна внимание. И това ме доведе до тук. Виждате ли, вината не е в мен, а в тях. Е, може би е и малко в мен, но този следобед ме оформи като човек, извая личността ми. Така че вината всъщност е на телевизията…Татко казваше:”Телевизията е виновна за всичко”, и явно е бил прав.

Сигурно си мислите, че болният ми мозък е в следствие на лошо възпитание, на немърливост от страна на родителите ми. А може би е наследствено…Но това са глупости! Е, може би това, че майка ми е повече пияна отколкото каквото и да е било друго допринася, и това, че баща ми е починал когато бях на осем, няколко седмици преди „заветния” следобед, също е причина. И така мога да си обясня тези мисли, които ме сполитаха, ако бях психиатър. Но истината е, че в малко градче като нашето няма какво толкова да се прави, особено ако живееш на гърба на социалните помощи и майка ти е бременна от тъпия си приятел-„косматия Джо” (както го наричам). По цял ден си стоиш вкъщи и я обслужваш, отваряш и затваряш прозорци, чистиш повръщано, криеш бутилките с уиски, за да не ги намери. После оправяш леглото, нагласяш възглавницата и я завиваш. Стоиш докато заспи и после си представяш как притискаш същата тази възглавница върху лицето й, докато спре да диша. И пухът поема всички писъци.

Но не…поне не още…

Всяка вечер си лежах в леглото и се сещах за филма. Сцена след сцена, съпреживявах болката на жертвите…Ха, това прозвуча смешно! Всъщност изпитвах силен адреналинов поток, представяйки си удовлетворението на убиеца точно в момента на така наречения „последен дъх”. Но истината е, че идеите ми как да убиеш някого се изчерпваха само с удушаване, удавяне, застелване, отравяне и намушкване. И не беше достатъчно, така се дразнех на липсата си на въображение! Затова имах идея-трябаше пак да гледам филма, не, трябваше да изгледам всички такива филми, които криеше „забранената кутия”. Следователно, трябаше да се сближа с Андрю…

Осъзнавах, че го използвам, но честно казано и той печелеше…Всеки следобед през ваканцията, веднага щом майка ми заспеше, аз се промъквах навън, грейнала от щастие, и се срещах с Андрю на верандата пред къщата им. Родителите му работеха много, дори и майка му бе предпочела деловия живот пред домакинската работа и затова го оставяха с глухата му баба Айрин. Тя приготвяше лимонада и заспиваше, увита в сто одеяла през юли на люлеещия си стол. Отначало само си играехме, пиехме лимонада, люлеехме се на гумата в двора му, катерехме се по дърветата. Знаех, че трябва да съм търпелива и търпението ми ще се възнагради. После, към края на деня, когато вече бе станало време да се връщам, с мъка се отляпях от телевизора. Може би ако Андрю се беше усъмнил в манията ми за страшни филми, а не ме беше зяпал странно всеки път, може би тогава също нямаше да се стигне до тук? Той щеше да спре да ме кани, аз щях да изместя странните мисли от главата си с всекидневни глупости и щях да съм обикновено момиче. Уви, не всичко се нарежда. Не че се оплаквам!

Всичко вървеше по мед и масло. Роди се брат ми-Найджъл и Джо се премести за постоянно в нас. Това ме дразнеше, тъй като винаги се разхождаше по зацапан с машинно олио потник, вонящ на пот и цигари, и мръсни изрязани дънки, които оголваха значителна част от косматите му крака. И бейзболната шапка. Тази, избеляла и едновременно почерняла от слънцето и годините мръсно бяло-зелена шапка, която сваляше единствено когато спеше и в редките случаи когато се къпеше. След раждането на брат ми майка ми стана набожна. Разправяше наляво и надясно, че Бог й се явил насън нощта преди да роди и й казал, че Найджъл е негов пратеник на Земята. Истината е, че беше намерила шишетата с долнопробно уиски, които умишлено криех, и се беше напила до козирката. Но това го знаем само аз и докторът. Та, от тогава тя започна да ме кара да обслужвам не само нея, ами и „потомъкът Господен”. Всяка Неделя ходеше на църква като го взимаше с нея, а мен оставяше на произвола на съдбата, за да пера и простирам чаршафи, пелени и гащите на Джо.

Тогава бях на десет. И всеки ден едно и също. Безсмислена сутрин, домашни задължения на обед, включвайки готвене и миене на чинии, следобед само за мен и манията ми по страшни филми…да, и Андрю. Вечер с очи, забити в тавана и уши, кънтещи от кавгите между Джо и майка ми, трошенето на чинии, съпроводено от бебешния плач. Или още по-лошо…среднощните похождения в спалнята. Понякога просто ми се искаше да притежавам пушка като тази на татко. Всъщност не коя да е, а точно неговата!  Тази, с която се застреля сам. Та, затова съм това, което съм. Майка ми забременя от друг мъж, което доведе до самоубийството на баща ми, което доведе до алкохолизаирането на майка ми, което в следствие ме превърна в…убиец. Не, всъщност не харесвам това название, твърде е плоско…Предпочитам да се наричам: „Данъчен. Взимам лихва-живот”.

Ще мога!

i'm too dumb for this sh*t!

Знам си, че съм твърде мекушава що се отнася до конфронтации. Имам мнение и го отстоявам, но страня от вербални двубои. Също така презирам говоренето зад гърба-затова казвам всичко направо. Само страхливците чакат другия да се обърне, за да плямпат клюкарщини! И, наистина, през последните години успях да преодолея срамежливостта си. А тя (повярвайте ми) беше високо ниво..беше ме срам да пазарувам в магазина, да попитам колко е часът, да извикам след жена, че си е изпуснала ръкавицата. Безсмислено, безсмислено, безсмислено... Явно всички тези местения от едно място на друго, в различни градове и училища, са си казали думата. И все пак, стигне ли се до "двубой", аз страня. Което е хубаво, но не и ако искаш да бъдеш някой в големия лош свят! А аз искам!
Затова, макар че знам, че почти никога не изпълнявам обещания, отправени към мен самата, аз ЩЕ МОГА да преодолея своята "шайнес", особено в разговорите с момчета! Все пак и те са хора! Всеки път си казвам да не се панирам и всеки път оставам пане! Та, ще докладвам ако има прогрес, а meanwhile- днес бях на олимпиада по английски и...пак не мога да се начудя на тъпотията си!! Как можах да кръстя историята си (трябваше да е horror story) Little Red Dying Hood?!?
Who does that?! Seriously? Не можах да измисля по-нескопосано заглавие..Тук е моментът да напишете: "Неее, Ради, изобщо не е мега тъпо да кръстиш историята си така! Дори е много хитро!"
Ех, въображение...поне самата история се получи! Винаги не ме е бивало със заглавията-вижте само имената на предишните ми "проекти"-"Свещи", "Безсмъртният хълм", а сега и "Малката умираща червена чапчица"...О, свещена простота!

Магнитчета~

С Мишето говорим вече четири часа в скайп. ОБОЖАВАМ ги тези вечери...Оказва се, че е достатъчно само да чуем гласовете си, за да почне купонът! Не е нужно да се виждаме, за да бъде сякаш сме в една стая-ето например сега. През последните няколко часа ние:
1.слушахме заедно музика
2.гледахме заедно филм
3.играхме на "Познай какво ям"
4.разглеждахме онлайн каталози
5.обсъждахме стратегии за бъдещи разходи на стипендиите
6.пяхме "Sparks Fly" и "A Pocket Full of Sunshine"

Толкова е забавно! Ето примерна сценка от играта "Познай какво ям"
ТЯ: Ради, познай какво ям за десерт.
АЗ:Гръцките сладки от майка ти.
ТЯ:Да бе, те гръцките сладки хрускат така. (*със затъпяваща интонация)
АЗ:Добре деее...тогава...ябълка.
ТЯ:Не, не е плод. Цилиндрично е.
АЗ:Ама сладко ли е?
ТЯ:Еми, да, може да се каже.
АЗ:Краставица!
*смях* *смях* *смях*

АЗ:Сега е твой ред!
ТЯ:Е, не мога, то ти ядеш най-странните неща!
АЗ:Е, хайде де...
ТЯ:Добре, хруска значи....ябълка.
АЗ:Да!
ТЯ:Е, това не е странно..
АЗ:Е, аз я ям с фъстъчено масло!
*смях* *смях* *смях*

Сега разбирате ли?...Затова си я обичам моята "сестричка"! Тя е като Тасманинския дявол когато се чувствам като...проскубания паток Доналд (нищо лично, Дони..).
Идва и ме завлича в смях и щуротии, или се завличаме взаимно...в много отношения сме различни..като магнити с противоположни полюси, но нали знаете-точно те се привличат! И макар да сме разделени от географска перспектива, и макар да живеем в различни светове, сме най-силни, когато сме заедно! Магнитчета...върху хладилник...изпразнен от нас.
Дам, обичам тези вечери....!

Капсулирах атмосфери...

знам, че не съм във върховната си
писателска форма, но
просто реших да споделя за ей-така....

Някога, отдавна, капсулирах атмосфери.

Заравях ги под рохката земя.

Дъната връзвах им със розови дантели

и отваряйки ги, представа губех за реалността..

Обгръщах спомените с детските си длани

и вдишвах силно младостта,

Но изветряха скоро моите буркани

и атмосферите окапаха като листа.

Сега събирам в шепи жалките останки,

дантелите разкъсах в яростта.

От болка, че останките са твърде малки,

че недостатъчни са да се скрия от реалността...

Fears of loosing...ME

Напоследък се лигавя много. И кой да ме вини? Има и такива моменти, но са доста по-опасни с нарастването им..Трябва да се спра за момент, или за два, или за цяла вечност! Защото животът си тече с пълна скорост и ако се захлупиш-те подминава и така и не разбираш кога вече не си дете..кога си възрастен човек със задължения. Моите единствени такива са да се уча, да спортувам (т.е. да се грижа за ума и тялото си) и да разбера какво искам да работя като порасна.
Ох, този велик въпрос!!! Задаван ден след ден, след ден..след ден.Отначало просто казвах каквото им се иска да чуят-"ветеринар", "лекар", "адвокат"..но после се изморих и започнах да казвам това, което наистина ми се правеше-"учител", "критик", "дизайнер", "доброволец в благотворителна компания". ТОГАВА, обаче се започна "ВЕЛИКОТО РАЗУБЕЖДАВАНЕ" с доводите, че това са неблагодарни професии, че не се изкарват пари. Затова ми писна и вече отговарям-"състезател във Формула 1", "регулировчик", "продавач в магазин за килими"... 
Но как да намеря из цялата тази купчина сено моята игличка?..Как?! Наскоро попаднах на една книга в книжарницата-"Тайната за тийнейджъри" или нещо подобно, но там пишеше:
"Направете бърз списък с нещата, в които сте добри. Сега извадете три от тях, в които смятате, че ви бива най-много. Ето това е! С това трябва да се занимавате!"
Чудя се дали има частица истина в този начин на избор на професия?..И ако има-то значи трябва да гоня работа като... какво? 
И все пак-никой не знае какво му е приготвил чичко живот! Може днес да се вайкаш, а утре да скандираш! Може днес да ликуваш, а утре да проклинаш! (започнах да звуча като онзи от "Шоуто на Слави", който само предизвикваше смъртта-не се сещате ли? ами, не мога по-добре да обясня...)
Извод:объркана съм, че губя себе си в начинанието си да бъда нещо друго.
Прозрение:може би вече съм се изгубила, не усещам детското в себе си и ме е страх.
Изповед:Веднъж, отдавна, можех да капсулирам атмосфери. На стаи, на места и периоди от време. Сега, мога само да отварям тези буркани със съхранение и да вдишвам дълбоко. Но след многобройните отваряния всичко е изветряло..