Злополучия...абе, простотии в училище...защо ли ми пука??

EEeeeee, закво, За БОга, закво учих толкова вчера??? И се чувствах толкова добре!... Аман от учители значи... Това "кексче" (класната) е много интересен човек... Ма, не, то аз си бях виновна, де. Бях разбрала да пиша есе на избираема от три теми, тема, аз реших да бъде "Дай ми живот-дай ми свобода" по "Декамерон" и бях записала 2 листа да е гореспоменатото есе...а то било ДО два листа и в час вика да не сме писали фермани. Какви фермани, братче, аз цял ТРАКТАТ написах заради простотията си. И накрая ме досрамя да си го прочета. А тя взе че писа 6-ци на тея, дето си ги прочетоха. Абе, патка съм си, два часа ми отне вчера да я мъдря тая глупост... И после друго гаднярско нещо-имала съм петица по английски. Сега, обикновено това няма да ми подейства по никакъв, АМА по НИКАКЪВ начин, ала даскалката е нова и още от сега ме мрази. Само да видите как ме гледа в час. Ако можеше с поглед да стягаш някой в мислено менгеме, да съм станала на разпльокана солета!... И истината е, че почвам да се съмнявам в собствените си умения на английски език. А като се сетя как се окъках на входното по испански, не ми се живее...
Новина на деня: Боби е ЛАЙНО, а аз съм още по-голямо!!!

Нов старт на блога с простотия, без която просто не мога да мина!!!

Днес надминах себе си в простотията си!!! Вижте, бях си купила близалка (ягода беше) и измислих имена на няколко начина на близане. Етоо я и класацията:
1.ЦЕНТРОФУГАТА-въртиш си близалката отпред на устните (звучи смешно).
2.СТЕННИЯТ ЧАСОВНИК-както си я смучеш, с езика я таралянкаш наляво и надясно (като махалото на стенен часовник).
3.КРАТКА АФЕРА-близваш си леко и се отдалечаваш. После близваш пак :D
4.СПЪТНИКЪТ (лично ми е любимо)-близалката се върти около езика (над и под) като луната около слънцето, затова и аналогията със спътник.
5.ЗЪБОБОЛ-това е мързеливо близане. Близалката просто си стои в едната буза...и след малко време те заболява венецът.
6.ЕРЕКЦИЯ-малко нецензурирано, но...както казах вече-простотия... При тази поза дръжката на близалката е щръкнала нагоре в доста пикантно положение...
Сега, обикновено нормалните хора предупреждават за опасността на съдържанието на даден текс преди текста, за да може хората за знаят предварително... Аз, обаче, не съм нормална и злорадо ще ви кажа, че прочетеното по-горе ви е накарало значително да затъпеете!! И последиците се трайни. Вие ще се чувствате длъжен/на да предадете на приятелите си за позите за близане на близалка и така аз ще стана известна. Това целя! Е, честито!

(Сега сериозно...имам няколко неща за споделяне, но сиг не ви се чете повече, тъй че няма да ви тормозя,а ще лепна една снимка на детинщината си):









А сега на мен като детенце ( тогава съм била много по-човечна):

Без да се заблуждаваме вече...

О,хайде стига!!! Не мога без блога си!!! Да реша да го преместя беше все едно...да имам страхотно, любимо яке, да го сменя за по-нов модел без джобове-все ще се улавям да си вдигам ръцете неохотно, за да ги пъхна...по навик. Ала те всеки път ще си увисват празни...
Та, официално го обявявам:
БЛОГЪТ Е ВЪЗСТАНОВЕН!!!
И като белег на възраждане ще сменя малко обстановката.

Край!!!

Блогът беше експортиран поради пробив в системата. Който желае да продължи да го следи, моля да ми прати e-mail, за да му дам новите координати на новия блог. Адресът ми е radinaman@abv.bg
Много ще се радвам да получа съобщения  от "вас".
Ако някой се чуди какъв е този прословут "пробив в системата"-нарича се мама.
Всички публикации са преместени в новия блог, както ще се попълват и нови, но не се знае кога, тъй като  на село няма нет... Аз обаче ще си довърша книгата за Катрин, както и някое друго нещице и когато мога-ще пускам по някоя друга публикация.
С много скръб на сърцето обявявам този блог за закрит.
R.I.P., блогче....

На голф игрище-за рожден ден

След 5 часа път до Балчик, наййй-после пристигнахме в хотела на голф-игрището "The Lighthouse". Стаята се състои от хол с вградена кухня и мини-бар+плазма и нет+балкон, две спални и две бани (едната-моята, е с душ кабина, а другата-с вана). На мама изведнъж й се допи RedBull при положение, че никога преди май не е пила и аз й се скарах, защото харчи пари напразно. Тя, разбира се, започна да остроумничи и изтъкна, че може да прави каквото си поиска. Възрастни.
Изкъпах се (мисля, утре, когато си тръгнем, да взема малките бутилчици от банята-обожавам ги) и се облякох за рождения ден (не,не сме тук за голфа, а сме да рожден ден на някакъв приятел на тате). Споменах ли, че си направих меден кичур? Даа,отпред. И хич не върви за официални мероприятия, но пък за тийнейджър е "вървежен". 
Сега си мисля как мама няма да ми даде да дойда на партито, защото не си нося официални дрехи и с начупената с пяна коса и този кичур приличам на цигане.
Ами,много ми пък дреме. Аз тогава ще си гледам някой от вчера-изтеглените филмчета и ще пресуша мини-бара. Тийнейджъри.
Хайде,затварям, че тате вече любопитствува какво толкова пиша.
И съм скапана от часовете път.
Ба-бай!

Когато замлъкне вятъра в короните

Ще запиша думите си с онези ръце,

Които раздираха шумата и бодяха бодлите в онзи ден.
Защото т бърсаха сълзите ми
и загребваха разтворените във водата
нещастия вчера.



Не помня как стигнах.
Само помня, че се надпреварвах с
адреналина в краката си и разпространяващата се агония.
Бягах в тактовете на извиращите хлипания
и намразих хората, които попитаха какво ми е.


Мислено ги разкъсвах,раздирах,
кълцах, ритах…защото продължаваха да се интересуваха.
Защо просто не им пукаше-като на причините ми?!


Стигнах до брега на езерото
и клекнах на чакъла-нарекох го „моето място”
и му разказах всичко, защото ти отсъстваше…
Беше в телефона вместо в паметта,
а той лежеше умрял на масата.


И плаках, и проклинах, и скимтях,
а водата просто си стоеше.
И всичко просто си стоеше.
А мен ме взимаха дяволите и ме
разкъсваха, кълцаха, ритаха
и отново залепяха. И после пак.


После тичах слепешката обратно
и се взирах в празните стаи...
стая след стая, а аз бях толкова пълна,
че чак преливах и исках да им излея всичко,
за да се почувстват хора. И усетили болката щяха да се
разрушат. Доброволно.


Погледнах към езерото, а то ми се
присмиваше с вълнообразни усмивки.
Аз затова си хвърлих салфетката,
прогизнала от сълзите, във водата-
за да се отрови от солта.
А всичко отмина там-седнала на балкона
върху мръсния климатик
в една от праните стаи на жилищния комплекс-
мъката се зарови в бодлите на дърветата
срещу ми и звука на дърворезачката до тях.
И теще отнесат тези последни мигове „в гроба си”-
когато замлъкне вятърът в короните им.

За изминалите два дена

Очаквам леля всеки момент да дойде, за да ходим на Правец. Таам ще преспя една вечер и утре съм на рождения ден на Радо в Скравена. Така де, поне засега, защото ако стане така, че Лина не може да дойде, аз също няма да ходя... (Не,не се влияя от другите, просто няма някакси да е удобно да остана там за вечерта само азз... )
Взех си багажж... единственото, за което съжалявам е че не можах да си боядисам белия кичур, с който се сънувах. (Аз съм много странен човек-почти всичко, което сънувам и е възможно-го правя реалност-философията ми е, че щом съм го сънувала, значи има причина и трябва да стане така...)
Вчера разхождах сестра си в парка и после ходих до тате, та се случи нещо мн гадно... Видях през балкона (където наблюдавах и миналия път, когато се сетих за Минчо) стари приятели от детските години-Еди и един Цецо. Чуудих се дали да не им викна и да им помахам и реших да съм по-импулсивна иии...викнах: "ЕДИИИИ" (два пъти). Сега, знам, че Еди никога не е бил добър в никой смисъл на думата, но се надявах като е попорастнал да се е пооправил... Е,грешала съм, защото стана най-гадното отвръщане на поздрав в историята за отвръщане на поздрави-той ме изгледа за част от минутата и пак си се обърна. Цецо беше отишъл да търси топката, с която играеха футбол, иначе, ми се иска да мисля, щеше да ме познае.
Не трябва да се чувствам гадно, но все пак....
Таа,както и да е...
Песен на деня: Waka waka- Shakira

Съжалявам....

Да,вече съжалявам и си връщам думите назад-определено+ две неща, които искам да кажа:
1.-во днес с Ива, Васи и Стефи ходихме на пикник в градинката зад Хилтън и беше спр яко и го препоръчвам на всички, на които им се ходи на пикник с приятели ( и живеят в София).
2.-ро вчера бях в Борисовата и пописах малко+почетох книга, та ето какво измислих:
(това си няма име, но засега съм го кръстила емблематично "Паркът"):

Булеварда докосват куп малки обувки,

печатайки историята си в земята.

И моите съвпадат с някогашните забързани стъпки

на чиновник или войник, завръщащ се от казармата.

Въпреки че сега е извънредно различно,

аз се губя в техните надежди.

И всяка пукнатина по асфалта-бръчка по лицето на земята,
ме изпълва с времеви копнежи.


Намерих пейка под сянката на жълъда
и бях сама под звука на минаващи коли…
Обяснявах си знаците и емоциите по говора на хората,
детски плач върху шумен разговор,
върху ревът на коли.
Шепа тишина желая вътре в шепа сянка…
и ветрец.
Моите недописани мисли...
макар да не зная,ще се родят на асфалта във вид на синчец.






И някой ще ходи по моите думи след много,много години…


Завива се слънцето,
сълзите му ще закапят по моите листове.
Ще размият думите, ще запълнят стъпките…
Ще остане в парка само брадатият старец,
мокрите ми стихове и напъпилият синчец.

А пък това е "Философията на стрелковите":
 
За заключим времето!



Да му продадем обувки от найлон и да го надбягаме в собствената му игра.
И в бързината няма да виждаме страдащите хора.
Ще си купим часовници за всяка дреха
и ще се затворим в механизмите.
Така ще живеем срелково в собственото.






Ще е толкова лесно! Ти осъзнаваш ли?!
Без ненужно страдание и чужди болки
ще наблюдаваме всичко отстрани-
недосегаеми за проблемите на смъртните.






Нека се срещнем в кабинета ми в четири.
Аз съм намерил хубаво куфарче с дръжка-
разнасяш си го навсякъде и като ти скимне-
заключваш се вътре! Изгодно!




На кого са му притрябвали характери?
Времето е ценно да се губи из…природата!
Не сме буболечки, че да щъкаме из поляните
по цял ден!
Ти мене слушай и ще живееш добре!